Йожен Сю - Скитникът евреин

— Господине — усмихна се Адриана, — не се чувствувайте длъжен веднага да ми върнете комплиментите, които ви направих за вашия превъзходен ум… В случая ще ми бъде по-приятно, ако се покажете неблагодарен.

— Боже мой, но аз не ви лаская, скъпа госпожице, защо трябва да ви лаская? Едва ли ще се видим отново… Не, не ви лаская просто ви разбирам и толкова. Може би ще ви се види странно, но срещата ми с вас допълни представата, която получих от разговора с леля ви. Изясних си някои черти от вашия характер, които до този момент не разбирах.

— Господине, вие действително ме изненадвате все повече и повече.

— Какво да се прави, казвам искрено мнението си. Сега окончателно си обяснявам страстната ви любов към красивото, благоговението ви към изтънчената чувствителност, горещият ви стремеж към по-добър свят, смелото ви презрение към множество унизителни, робски обичаи, на които е подчинена жената. Да, сега по-добре разбирам благородната гордост, с която се отнасяте към онази тълпа от празнословни, самовлюбени, смешни хора, за които жената е лична собственост според законите, създадени от тях по техния несъвършен образ и подобие. Според тези бейове жената е по-низше същество, за което един кардиналски събор благоволи да признае с два гласа повече, че има душа. Според тях жената трябва да се смята за безкрайно щастлива затова, че може да слугува на тези недорасли паши. Още на тридесет години те са изразходени, измършавели, изнемощели и съсипани от прекомерни удоволствия и гледат да си починат от бурния живот, като намерят някое тихо пристанище, както сами казват. Тогава се женят за някое бедно момиче, което от своя страна иска да оправи положението си.

Госпожица Кардовил без съмнение би се разсмяла на сатиричния стил на Родин, ако не беше изумлението й от пълното съвпадение между неговите и нейните принципи. Тя за пръв път в живота си срещаше този опасен човек и забравяше, по-точно не знаеше, че има работа с един от най-добре развитите йезуити, които съчетават тайните знания и източници на полицейските агенти с неизчерпаемата проницателност на изповедниците, на онези хитри свещеници, които с помощта на някои сведения, самопризнания и писма могат да очертаят характера на човека, както Комбю сглобяваше тялото на праисторическо животно от зоологически остатъци. Вместо да прекъсне Родин, Адриана го слушаше с нарастващо любопитство… Сигурен във впечатлението, което произвежда, йезуитът продължи с негодувание:

— Леля ви и абат д’Егрини ви нарекоха луда, защото въстанахте срещу бъдещия хомот на тези тирани, защото от омраза към срамните пороци на робството вие искахте да бъдете независима с добродетелите на независимостта и свободна с гордото достойнство на свободата.

— Господине, но откъде познавате толкова добре моите принципи? — изумяваше се все повече Адриана.

— Опознах ви много добре от разговора ви с госпожа Сен-Дизие. И освен това, ако ние с вас имаме еднаква цел, макар и средствата ни да са различни, защо да нямаме и еднакви убеждения? — хитро отговори Родин и изгледа изпитателно госпожица Кардовил.

— Не ви разбирам, господине. За каква цел говорите?

— За онази цел, която непрекъснато преследват възвишените, великодушните и независимите умове. Някои от тях, като вас скъпа госпожице, действуват страстно, инстинктивно, без да съзнават великата задача, която са предопределени да изпълнят. Например, ако вие се наслаждавате на изтънчените удоволствия, ако се обкръжавате с всичко, което гъделичка чувствата ви, нима смятате, че правите това от преклонение пред красотата или от потребност за отбрани забавления?

— Не, съвсем не, защото тогава бихте била едно несъвършено същество, една до отвращение самовлюбена твар, едно студено, себелюбиво създание с изключително изтънчен вкус и нищо повече. А на вашите години, скъпа госпожице, това щеше да бъде отвратително, да, отвратително!

— Господине, за мен ли е тази строга присъда? — попита разтревожена Адриана.

— Разбира се, че щях да я отправя към вас, ако бяхте поклонничка на разкоша. Но не е така, вие сте вдъхновявана от съвсем друго чувство — отговори йезуитът. — Нека поразсъждаваме малко. Усещайки силна потребност от всички тези наслади, вие чувствувате и тяхната вредност или липса по-ясно от всеки друг, нали?

— Така е, господине — каза заинтригувано Адриана.

— А сега признателността и съчувствието ви не са ли насочени по необходимост към онези бедни, трудолюбиви непознати, които създават чудесата от разкош, без които вие не можете?