Йожен Сю - Скитникът евреин

Родин погледна изненадано госпожица Кардовил. Той си придаде вид, че налучква подозренията, които би могъл да й вдъхне и след кратко мълчание отговори:

— Да не би да се съмнявате за мотивите на моето отиване в Кардовил и за позорните предложения към вашия почтен и благороден управител… Боже мой, аз…

— Не, не, господине — прекъсна го Адриана, — вие доброволно си признахте това, аз разбрах, че сте бил заблуден от господин д’Егрини и затова сте изпълнил заповедите му, които честността не би допуснала… Но се питам, как така при вашите явни способности заемате от дълго време толкова ниска длъжност при него?

— Така е — усмихна се Родин. — Недоумението ви е справедливо, госпожице, защото ако един що-годе способен човек остава задълго на ниско служебно стъпало, очевидно има някакъв вроден порок, някаква лоша и унизителна страст…

— Това не е истина, господине…

— Истина е, що се отнася до мен.

— Може би вие признавате…

— Уви, признавам, че имам една пагубна страст, на която от четиридесет години насам съм жертвал всички възможности да се издигна до по-прилично положение.

— И каква е тази страст, господине?

— Трябва ли да направя грозното самопризнание. Добре, това е мързелът, мързелът и отвращението от каквато и да било умствена дейност, нравствена отговорност и инициативност. С онези хиляда и двеста франка, които ми даваше отец д’Егрини, аз бях най-честният човек на света, имах доверие в благородството на възгледите му, неговата мисъл беше моя мисъл, неговата воля — моя воля. Щом свършех работата си, аз се прибирах в бедната си стаичка, запалвах камината си и се нахранвах със зеленчук. После вземах някоя непозната книга по философия, задълбавах се в нея, отпущах юздите на ограничавания си през целия ден ум и се понасях през най-различни теории и блянове. Тогава от височината на моя разум, пренесен Бог знае къде, и от смелостта на мислите си, имах чувството, че владея и господаря си, и всички гении на земята. Тази треска продължаваше три-четири часа, а след това сладко заспивах. Всяка сутрин отивах с радост на работа, хлябът за утрешния ден ми беше осигурен, нямах никаква грижа за бъдещето, живеех с малко, очаквах с нетърпение приятната уединеност на вечерите и, дращейки по цял ден като църковна мишка, си казвах: „Ех, стига да поискам…“

— Разбира се, вие бихте могъл, както много други, да стигнете и до по-висока длъжност — каза съчувствено Адриана.

— Да, сигурно бих могъл, но и да успеех, какво от това? Както виждате, скъпа госпожице, онова, което често прави неясни за простолюдието хората с висока цена е, че те често се задоволяват само с едно: „Ех, стига да поискам…“

— Но, господине, дори ако пренебрегнем лукса, има едно благосъстояние, което възрастта изисква, и от което вие напълно се отказвате…

— Госпожице, не се заблуждавайте — лукаво се усмихна Родин. — Аз съм краен сибарит. Имам нужда и от хубаво облекло, и от силен огън, и от меко легло, и от дебел резен хляб, и от едра ряпа, обилно поръсена със сол, и от бистра водица. И въпреки сложния ми вкус, моите хиляда и двеста франка ми бяха предостатъчни, за да заделям и нещичко настрана.

— А сега как ще живеете, господине, след като останахте без работа? — попита Адриана още по-изненадана от странностите на този човек и с желание да провокира още веднъж безкористността му.

— Имам малко скътани пари, които ще ми позволят да остана тук, докато разплета докрай злокобната примка на отец д’Егрини и получа удовлетворение за това, че съм бил негова подметка. Надявам се, че три-четири дни ще ми стигнат. След това мисля, че ще мога да си намеря някоя скромна службица в отечеството си при един честен бирник. Преди малко един мой доброжелател вече ми предложи тази длъжност, но не исках да напускам отец д’Егрини, и, въпреки добрите условия, които ми предложиха. Представете си, скъпа госпожице, предлагат ми осемстотин франка, храна и жилище… Тъй като съм малко своенравен, предпочитам да живея отделно, но както разбирате, дават ми толкова много, че мога да пренебрегна това дребно неудобство.

— Какво говорите, господине — натъжи се Адриана, — значи след три-четири дни ще напуснете Париж?

— Надявам се, госпожице — отвърна тайнствено той, — и то по няколко причини… Но най-много бих се радвал, ако тръгнех с увереността, че след време ще ми бъдете благодарна за това, че от разговора ви с княгиня Сен-Дизие съм доловил у вас способности, които днес рядко се срещат сред младите с такова обществено положение…