Йожен Сю - Скитникът евреин

— За кого става дума, господине? — полюбопитствува Адриана.

След кратко двоумение Родин продължи:

— Не, не, няма смисъл да ви казвам сега… След като прочетох доклада, бързо се отправих при абат д’Егрини с намерение да го убедя, че греши по отношение на вас. Не успях да се срещна с него. Но вчера сутринта ясно му заявих мнението си, а той се изненада, че изобщо мога да мисля и реагира на настоятелните ми уверения с презрително мълчание. Реших, че все още се заблуждава и продължих да го убеждавам, но напразно. Той ми заповяда да го придружа до къщата, където щеше да се отвори завещанието на вашия прадядо. Толкова бях заслепен от отец д’Егрини, че за да прогледна, трябваше да се срещна последователно с войника, със сина му и накрая с бащата на маршал Симон. Техният протест ми разкри дебрите на един заговор, умело подготвян от дълго време. Тогава разбрах защо ви държат тук, твърдейки, че сте изгубила ума си, тогава разбрах защо бяха заведени в манастира дъщерите на маршала, тогава си припомних още много неща. Откъси от писма и изложения, които ми даваха да преписвам и чието значение не си обяснявах до този момент, ми помогнаха да проумея отвратителната машинация. Ако бях реагирал веднага, щях да проваля всичко и аз не направих тази грешка. Реших да си послужа с хитрост пред абат д’Егрини и се показах по-алчен от самия него. Ако това огромно богатство беше мое, едва ли щях да проявя толкова ревност, наглост и сребролюбие. Благодарение на това абатът не се усъмни в нищо. По една случайност на съдбата наследството се изплъзна от ръцете му и той напусна къщата много отчаян, а аз — безкрайно щастлив, защото имах възможност да ви спася и да отмъстя вместо вас, скъпа госпожице. Вчера вечерта, докато абатът го нямаше, прегледах цялата преписка по наследството и всичко си застана на мястото. Открих нещо, за което иначе никога не бих се досетил, и се изплаших.

— Какво открихте, господине?

— Има тайни, които са опасни и ужасни за онзи, който ги знае. Затова не настоявайте да ви кажа, скъпа госпожице. Но заговорът на алчността срещу вас и вашите роднини се разкри пред мен с цялата си сатанинска дързост. Тогава симпатиите ми към вас, госпожице, нараснаха, почувствувах същото и към другите невинни жертви на пъкленото съзаклятие. Въпреки че бях слаб, реших да изгубя и последното, което имам, но да сваля маската на абат д’Егрини. Събрах всички доказателства, с които разполагах, за да бъде достоверно заявлението им пред съда и тази сутрин напуснах къщата на абата, без да му съобщя за плановете си. За да ме спре, той би могъл да употреби дори насилие. Въпреки това ми се стори нечестно да го нападна, без да го предупредя. Написах му бележка, че имам достатъчно доказателства за позорните му постъпки, за да го преследвам явно и законно. Аз го обвинявам, а той трябва да се защитава. Отидох при един съдебен чиновник и по-нататък знаете какво стана…

В този момент вратата се отвори, влезе една от пазачките на лудницата и каза на Родин:

— Господине, човекът, когото вие и господин следователят сте изпратили на улица „Brise-Miche“ се върна.

— Предал ли е писмото?

— Да, господине, и веднага го отнесли горе.

— Много добре… Вървете си.

Пазачката излезе.

Дори и да бяха останали някакви съмнения у госпожица Кардовил относно искреността на Родин, тя пак би се поддала на естествените и неоспорими разсъждения, които за нещастие потвърждаваха обратното. Как можеше да предположи, че има някакво споразумение между абат д’Егрини и неговия секретар, когато последният напълно разкриваща машинациите на своя господар и го предаваше на правосъдието, като по този начин отиваше по-далеч от самата нея? Каква задна мисъл би могъл да има този йезуит? Най-много да се стараеше да спечели полезното покровителство на госпожицата чрез своите услуги. Но той сам се противопостави на това предположение, като заяви, че не се е поддал на красотата, благородството и богатството на госпожица Кардовил, а на чувствителното й, гордо сърце? Освен това, както каза и самият Родин, човек трябва да е от камък, за да не се заинтересува от участта на Адриана. Странно, необяснимо чувство, премесено с любопитство и състрадание, допълваше признателността на госпожица Кардовил към Родин. Въпреки това тя долови, че под смирения облик се крие изключително буден ум и затова я облада ново голямо съмнение.

— Господине — каза тя на Родин, — имам навика да казвам на хората, които уважавам, всичко, в което се съмнявам по отношение на тях. Така те могат или да се оправдаят, или да ме извинят, ако съм се излъгала.