Йожен Сю - Скитникът евреин

— Кажете, господине, не се съмнявайте, че ще ви разбера.

— Е добре, заинтересувах се от вас и ви се посветих, защото имате благородно сърце, възвишен ум, независим и горд характер. Повярвайте ми, вие ме пленихте! Не можах да остана безразличен и към роднините ви, които впрочем също заслужават съчувствие, защото да бъда полезен на тях, значи да бъда полезен и на вас.

— Да предположим, господине, че вие прехвалвате достойнствата ми. Но по какво съдите за всичко това?

— Ще ви кажа, но преди това трябва да ви призная нещо, от което много се срамувам. Дори да не притежавахте тези добродетели, онова, което изтърпяхте в тази къща, е достатъчно да заслужите състраданието на всеки благороден човек, нали?

— Така е, господине.

— С това бих могъл да приключа обяснението на съчувствието си към вас. Но признавам, че само то не е достатъчно да ме подтикне към действие. За мен вие щяхте да бъдете просто госпожица Кардовил — много богата, много благородна и много красива девойка, чието нещастие разбира се би ме разчувствувало. Щях да си кажа: горкото момиче е за оплакване, но с какво мога да му помогна аз, бедният човек? Единствената ми облага е службата ми като секретар при абат д’Егрини, а той е първият човек, към когото трябва да отправя обвиненията си. Той е всесилен, а аз съм нищожество. Ако вляза в борба с него, това означава да унищожа себе си, без да имам надеждата, че ще спася нещастницата. Дори и да не знаех какво представлявате, скъпа госпожице, цялото ми същество се разбунтува. Не, не, казах си аз, сто пъти не! Един толкова бляскав ум, едно толкова благородно сърце няма да станат жертва на гнусен заговор! Може би ще ме смажат в борбата, но поне ще опитам.

Невъзможно е да се опише колко оживено, емоционално и хитро изговори всичко това Родин. Както често се случва с изключително грозните и отвратителни хора, които с поведението си успяват да те накарат да забравиш грозотата им, тя се превръща в причина за съчувствие и съжаление, човек си казва: „Какво нещастие, че такъв ум и такава душа са въплътени в такова тяло!“ и започна да изпитва състрадание към тях. Същото усещаше и госпожица Кардовил. Колкото груб и нападателен беше Родин към доктор Баление, толкова простодушен и мил се показа към нея. Но още нещо глождеше любопитството на госпожица Кардовил. Тя искаше да разбере откъде Родин е опознал характера й.

— Простете ми, господине, за нескромното и твърдоглаво любопитство, но искам да зная…

— По какво съдя за вас, нали? Няма нищо по-просто, скъпа госпожице. Абат д’Егрини ме смяташе за най-обикновена машина за писма, за тъпо, нямо и сляпо оръдие…

— Мислех, че е по-умен.

— Имате право, той е много умен мъж, но аз го заблуждавах като не му показвах истинската си същност. От това не съдете, че съм лъжец. Аз съм горд, да, горд по своему и моята гордост се състои в това никога да не се показвам по-достоен от положението, което заемам, колкото и ниско да е то. И знаете ли защо? Защото в такъв случай колкото и надути да са моите началници, аз си казвам: те не знаят цената ми, следователно не унижават мен, а ниската ми длъжност. От това печеля две неща: първо, честолюбието ми не се засяга и второ, не мразя никого.

— Да, разбирам тази гордост — отвърна Адриана, все по-изненадана от острия ум на Родин.

— Но да се върнем към онова, което ви интересува. В деня срещу 13 февруари абат д’Егрини ми даде едно стенографирано писмо и ми каза: „Препишете това изследване и добавете, че е подкрепено от решението на роднинския съвет, който обявява съгласно доклада на доктор Баление, че умственото състояние на госпожица Кардовил е доста обезпокоително и изисква тя да бъде изпратена в лечебница за душевноболни.“

— Да — каза Адриана натъжена, — става дума за един дълъг разговор, който проведох с леля си и който е бил стенографиран без да зная.

— Държах в ръцете си един стенографиран доклад, който започнах да преписвам. След десетина реда останах смаян и изумен и не знаех дали не сънувам… Луда, госпожица Кардовил луда! — мислех си аз, луди са онези, които си позволяват да твърдят подобна чудовищна клевета. Бях крайно заинтересуван и продължих да чета, докато затворих и последната страница. Вярвайте ми, госпожице, не мога да изразя онова, което почувствах тогава: бях обзет от умиление, радост и възхищение!…

— Господине…

— Да, скъпа госпожице, от възхищение! Нека тази дума не възмущава вашата скромност. Трябва да знаете, че новите, независими принципи, които толкова бляскаво излагахте пред леля си, без да подозирате, имат много общи неща с принципите на един човек, към когото по-късно ще изпитате нежно и благоговейно почитание…