Йожен Сю - Скитникът евреин

— Всичко, което знам, господине, е онова, което често съм чувал от баща си. Между тази къща и покрайнините на този квартал има подземни тунели.

— Щом е така, работата е проста — каза отец д’Егрини. — Сега ми остава да разбера само едно. С какви намерения е влязла тук тази жена. Колкото до странната й прилика с портрета, това е игра на природата.

Родин също беше изумен от появяването на тайнствената жена, но щом я видя, че предава запечатано писмо на нотариуса, той вместо да мисли за странното й появяване, гореше от желание час по-скоро да напусне къщата с наследството, което отсега нататък принадлежеше на Обществото. Страхуваше се от запечатания с червен восък плик. Секретарят на д’Егрини сметна за много уместно да се измъкне всред всеобщото впечатление, затова смушка леко с лакът преподобния отец, смигна му заговорнически, взе ковчежето под мишница и се запъти към вратата.

— Един момент, господине! — каза Самуил, изправи се и му препречи пътя. — Моля господин нотариусът да отвори плика, който му дадоха преди малко. След това ще излезете.

— Господине… — каза Родин и се опита да се промъкне покрай него. — Въпросът е решен окончателно в полза на отец д’Егрини, така че ме оставете.

— Казвам ви, господине — високо произнесе старецът, — че това ковчеже няма да излезе оттук, докато господин нотариусът не види какво пише в писмото.

Тези думи на Самуил привлякоха вниманието на всички.

Родин бе принуден да се върне обратно. Въпреки цялата си твърдост, евреинът настръхна от заплашителния поглед, който йезуитът му отправи. Нотариусът се съгласи да изпълни волята на Самуил и внимателно разгледа писмото.

— Боже мой! — възкликна той внезапно. — Какво виждам! Толкова по-добре…

Всички обърнаха погледите си към него.

— Четете, четете, господине! — помоли го Самуил. — Може би предчувствията не са ме излъгали.

— Господине — каза отец д’Егрини на нотариуса. — Какво е това писмо?

— Допълнение към завещанието — отговори нотариусът, — което променя нещата.

— Какво? — извика отец д’Егрини ужасено и бързо приближи до нотариуса. — Всичко ли променя? И на какво основание?

— Не може да бъде! Протестираме! — каза Родин.

— Гавриил, татко, чуйте! — извика Агрикол. — Не всичко е загубено. Още има надежда!

— Какво говориш! — попита младият свещеник, който не вярваше на ушите си.

— Господа — обади се нотариусът, — трябва да ви прочета какво пише тук. Това променя или по-точно отлага всички разпоредби на завещанието.

— Гавриил! — извика Агрикол и прегърна мисионера. — Нещата се отлагат, нищо не е загубено.

— Слушайте, господа — каза нотариусът и зачете.

„Това допълнение отлага за 1 юни 1832 година без никакво изменение всички разпоредби в завещанието, което написах днес в един часа на обед. Къщата ми отново ще се зазида, а парите ще останат у пазача, за да се раздадат на 1 юни 1832 година на онези, които имат право.

Villetannese, днес, 13 февруари, 1682 година, 11 часът вечерта.

Марий Ренепон“.

— Протестирам срещу това допълнение. То е фалшифицирано — извика отец д’Егрини пребледнял от отчаяние и ярост.

— Жената, която предаде писмото на нотариуса е съмнителна — добави Родин. — А това допълнение е подправено.

— Не, господине — строго каза нотариусът, — защото сравних двата подписа и смятам, че са напълно еднакви. Във всеки случай, както казах тази сутрин за наследниците, които не се явиха, вие също може да се оплачете по повод достоверността на това допълнение. Но засега нещата си остават така, както са били, защото срокът за влизане в сила на завещанието е отложен за след три месеца и половина.

Докато нотариусът произнасяше тези думи, Родин изгриза ноктите си до кръв. За пръв път бледите му устни се зачервиха.

— Господи, ти ме чу, ти ме послуша! — извика Гавриил и коленичи. — Твоята висша справедливост не ще остави да тържествува несправедливостта.

— Какво казваш, синко? — попита Дагоберт, който в първия си пристъп на радост не бе схванал добре значението на допълнението.

— Всичко се отлага, татко! — обясни ковачът. — Срокът за явяване на наследниците е след три месеца и половина, считано от днес. И сега, когато излязоха наяве интригите на тези хора — Агрикол посочи Родин и отец д’Егрини — вече няма защо да се страхуваме от тях. Само ще се пазим. И така сирачетата, госпожица Кардовил, моят добър господар господин Харди и младият индиец ще си получат наследството.

Невъзможно е да се опише радостта на Гавриил и Агрикол, на Дагоберт и на бащата на маршал Симон, и на Самуил и на Бетсабея.