Йожен Сю - Скитникът евреин

— Настина — отвърна отец д’Егрини. — И чрез възпитанието, което даваме, щяхме да привлечем цялата младеж. В политическо отношение това щеше да има огромно значение. — После тропна с крак и добави. — Идва ми да полудея от яд. Толкова се измъчихме!

— Никаква надежда ли няма?

— Единствената надежда е Гавриил да не унищожи дарението на своята част. И тя е малка — възлиза на тридесет милиона.

— Огромна сума! Тя почти се равнява на онова, на което разчитахме — възкликна княгинята. — Тогава защо се отчайвате?

— Защото Гавриил сигурно ще подаде жалба срещу дарението. Колкото и да е законно, той ще намери начин да го унищожи сега, когато е свободен и когато ни познава, защото е заобиколен от близките си. Казвам ви, всичко е изгубено, няма никаква надежда. Дори мисля, че ще е по-добре да пиша до Рим и да поискам разрешение да напусна Париж за известно време. Намразих този град.

— Разбирам, че няма никаква надежда, щом вие, скъпи приятелю, сте решили да бягате.

Съвсем отчаян, отец д’Егрини се отпусна върху едно кресло. По време на този разговор Родин стоеше скромно до вратата и държеше парцаливата си шапка в ръка. На два-три пъти външно спокойното му лице се зачерви и прозрачните му клепачи станаха алени, сякаш водеше някаква вътрешна борба, но след това намръщеното му лице започна да възвръща нормалния си вид.

— Трябва веднага да съобщя в Рим за тази несполука. Събитието е важно, защото разбива големи надежди — каза отец д’Егрини отпаднало, сетне сопнато се обърна към Родин. — Пишете!

Секретарят постави шапката си на пода, поклони се и с наведена глава, пристъпвайки ситно, се отправи към едно кресло до масата. Взе лист и перо и мълчаливо зачака да му диктуват.

— Разрешавате ли, княгиньо, — попита отец д’Егрини. Тя му кимна с глава, а той започна да диктува: — „Всички наши надежди, които смятахме, че са напълно подсигурени, внезапно се осуетиха. Въпреки грижите ни и цялото умение, което използувахме досега, делото на Ренепон напълно и възвратно пропадна. Нещата стигнаха до там, че неуспехът е нещо повече от неуспех. Той е една от най-големите несполуки за нашето Общество. Съвестта ми е чиста, тъй като до последния миг правих всичко възможно да защитя и запазя правата ни. Но, повтарям, че трябва да го смятаме за напълно и завинаги изгубено и да не мислим повече за него“.

Отец д’Егрини продиктува тези редове гърбом към Родин, но тъй като секретарят, вместо да пише стана и захвърли перото, преподобният отец го изгледа изненадан и попита:

— Какво правите?

— Трябва да се сложи край на всичко това! Нещастник такъв! — каза Родин на себе си и се запъти към камината.

— Защо ставате? Защо не пишете? — каза преподобният отец, после се обърна към княгинята, която гледаше също с изненада Родин и прибави: — Вижте го, побъркал се е.

— Простете му — отвърна госпожа Сен-Дизие — Сигурно е от мъка.

— Благодарете на госпожа княгинята. — Върнете се на мястото си и продължете да пишете — каза отец д’Егрини на Родин и заповеднически му посочи писалището.

Родин се направи, че не чува и тази заповед. Той приближи до камината, обърна се, изправи изгърбеното си тяло, стъпи здраво на краката си, скръсти ръце върху омазнения си редингот, извърна глава и се втренчи в отец д’Егрини. Секретарят не каза нищо, но по зачервеното му лице, се виждаше, че съзнава надмощието си над д’Егрини и изпитва такова презрение към него и толкова самоуверена смелост, че преподобният отец и княгинята се засрамиха. Те сякаш чувствуваха, че това старо, грозно и гнусно човече, ги владее.

Отец д’Егрини познаваше добре обичаите на Обществото и не вярваше, че смиреният му секретар е способен така внезапно, без причини и без право, да покаже презрението и надмощието си. Много късно, твърде късно преподобният отец разбра, че този подчинен нему човек, според законите на Обществото е имал властта в някои важни моменти да свали или замести неспособния си началник, при когото предварително е настанен като шпионин. Преподобният отец не се лъжеше: от генерала до областните настоятели и дори до управителите на училищата, всички високостоящи членове на Обществото, често без да подозират, имаха край себе си, на незначителни наглед длъжности много способни хора, които бяха в непрекъсната и непосредствена кореспонденция с Рим.

Щом Родин зае тази поза, гордостта на отец д’Егрини изчезна. Въпреки че му беше много мъчно, той каза смирено:

— Вие, разбира се, имате властта да ми заповядвате… На мен, човекът, който ви е заповядвал досега.