Йожен Сю - Скитникът евреин

Само Фарингея остана мрачен и навъсен пред портрета на мъжа с черния белег на челото.

Не можем да опишем и яростта на отец д’Егрини и Родин щом видяха, че Самуил прибира ковчежето.

От съвета на нотариуса, който взе със себе си допълнението, за да постъпи както повелява законът, Самуил разбра, че е по-благоразумно да внесе огромните суми във френската банка, тъй като вече стана ясно, че са в него.

В мига, когато всички ощастливени сърца затуптяха от радост и надежда, отец д’Егрини и Родин напуснаха къщата с преливащи от ярост души. Преподобният отец се качи в каретата си и каза на кочияша:

— Към двореца на госпожа Сен-Дизие! — След това, излязъл извън кожата си, той захлупи ръце, отпусна се на възглавничките и тежко въздъхна. Родин седна до него, гледайки с отвращение и презрение този отчаян и отпуснат човек.

— Малодушен е… — промърмори тихичко той. — Отчайва се, но пък…

Четвърт час по-късно каретата стигна до Вавилонската улица и влезе в двора на двореца.

Докато пътуваха, Родин мълчеше и внимателно наблюдаваше отец д’Егрини, който изливаше болката и яростта си в монолог, прекъсван от възклицания срещу немилостните удари на съдбата, които за миг съсипаха надеждите му. Когато каретата влезе в двора и спря пред вратата на двореца, зад прозорците можеше да се забележи лицето на княгинята, скрита зад завесите. Тя надничаше тревожно. След това тя се втурна по стълбите, за да посрещне отец д’Егрини, който се качваше обезсилен. Щом зърна пребледнялото му смутено лице, тя се спря и разбра, че всичко е изгубено. Погледът, който размени с някогашния си любовник, й подсказа, че няма никакво съмнение в несполуката, от която се страхуваше.

Родин крачеше смутено след преподобния отец. След това и тримата влязоха в стаята й. Когато вратата се затвори, княгинята се обърна към отец д’Егрини със свито сърце:

— Какво стана?

Вместо да отговори, преподобният отец със смръщено лице каза на княгинята:

— Знаете ли на колко възлиза това наследство, което смятахме, че е четиридесет милиона?

— Разбирам! — извика княгинята. — Измамиха ни. Наследството е много по-малко. Напразно се мъчихме толкова!

— Да, напразно… — отговори преподобният отец и изскърца със зъби. — Напразно… Не са четиридесет милиона, а двеста и дванадесет.

— Двеста и дванадесет милиона! — повтори княгинята изумена и се дръпна назад. — Не може да бъде!

— Казвам ви! С очите си видях чековете, заключени в едно ковчеже.

— Двеста и дванадесет милиона… — повтори княгинята отчаяна. — Това е баснословно, царско богатство… И вие се отказахте от него? И не се борихте с всички възможни средства до последния момент?

— Госпожо, направих всичко възможно, въпреки предателството на Гавриил, който тази сутрин обяви, че се отказва от Обществото.

— Неблагодарник! — каза княгинята.

— Актът за дарение, който имах благоразумието да узакони чрез нотариуса, беше толкова непоклатим, че въпреки заявленията и яростта на войника и на сина му, нотариусът ми предаде наследството.

— Двеста и дванадесет милиона… — каза пак княгинята. — Това прилича на сън.

— Да… — отвърна натъжено отец д’Егрини. — За нас това богатство беше сън, защото се откри едно допълнение, което отложи всички разпоредби на завещанието с три месеца и половина. Наследниците вече знаят колко е наследството и ще се пазят. Така че всичко наистина е загубено!

— И кое проклето същество извади на бял свят това допълнение?

— Една жена.

— Коя жена?

— Някаква неизвестна скитница, която Гавриил казваше, че срещнал в Америка и тя му спасила живота.

— Как е попаднала там? Откъде знае за допълнението?

— Струва ми се, че всичко стана по споразумение с онзи окаян евреин, пазачът на къщата, чийто род пази наследството от три поколения насам. Сигурно е получил някакви тайни наставления в случай, че се попречи на наследниците да се явят. Защото Марий Ренепон е предвидил в завещанието си, че Обществото ще следи потомството му.

— Не може ли да се подаде жалба срещу това допълнение?

— Да подадем жалба? В такова време? Да се изложим на упреци, без да сме сигурни, че ще успеем? И без това е неприятно, че всичко ще се разчуе. Ужасно! И то тъкмо когато щяхме да постигнем целта си след толкова мъки, се провали работата, която толкова грижливо и търпеливо подготвяме от сто и петдесет години.

— Двеста и дванадесет милиона — каза отново княгинята. — С такива средства нямаше да се налага Обществото да търси убежище в чужди земи, а можеше да се установи във Франция, в самото й сърце.