Йожен Сю - Скитникът евреин

В момента, когато отец д’Егрини и секретарят му се почувствуваха господари на наследството, вратата на стаята, от която се дочуваха ударите на часовника, ненадейно се отвори.

На прага се появи жена.

Когато я видя, Гавриил извика силно и остана като поразен.

Самуил и Бетсабея паднаха на колене и сключиха ръце. Двамата евреи се почувствуваха окрилени от нова надежда.

Всички останали занемяха от изненада.

Родин, същият онзи Родин, се отдръпна назад и с разтреперани ръце остави ковчежето на масата.

Макар че в тази случка нямаше нищо неестествено, защото на прага на една врата просто се бе появила някаква жена, в салона се възцари дълбоко тържествено мълчание. Сърцата на всички затуптяха. При вида й те бяха обзети от тих ужас и необяснимо притеснение, защото тя приличаше на жената от портрета, висящ в този салон от сто и петдесет години насам. Същата прическа, същата рокля, същата сърцераздирателна и покорна тъга на лицето.

Жената бавно прекрачи прага, сякаш не забеляза изненадата на присъствуващите. Тя приближи до една от раклите, обковани с олово, натисна някаква тайна пружина, отвори горното чекмедже и извади запечатан пергаментов илик. След това се доближи до масата, сложи писмото пред нотариуса, който стоеше вдървен и занемял. Той го взе машинално. След като продължително и тъжно изгледа Гавриил, който беше като омагьосан от появата й, тя се отправи към вратата на предния салон. Когато минаваше покрай Самуил и Бетсабея, които все още стояха на колене, поспря, кимна им с красивата си глава, и също ги изгледа загрижено. След това им подаде ръцете си, за да ги целунат. Хвърли последен поглед към Гавриил и се изгуби все така бавно, както се появи.

Нейното излизане прекрати безмълвието, в което бяха изпаднали всички в салона. Гавриил пръв наруши мълчанието и зашептя с разтреперан глас:

— Тя е… Пак тя… Тук… В тази къща…

— Коя е тя, братко? — попита Агрикол, разтревожен от бледността и умопомрачения поглед на мисионера. Защото, въпреки че ковачът до този момент не бе забелязал странната прилика между тази жена и портрета в салона, той също, неизвестно защо, беше смаян и вцепенен.

Дагоберт и Фарингея бяха в подобно състояние.

— Коя е тази жена? — повтори Агрикол и улови изпотената ръка на Гавриил.

— Погледни! — каза младият свещеник. — Тези портрети стоят там повече от сто години. — И той посочи с пръст двата портрета, пред които бе седнал преди това.

След тези думи Агрикол, Дагоберт и Фарингея повдигнаха очи към портретите, които висяха от двете страни на камината. И тримата възкликнаха едновременно:

— Та това е същата жена! — извика ковачът. — И този портрет виси тук от сто и петдесет години?

— Какво виждам! Това е приятелят на пратеника на маршал Симон — извика Дагоберт, застанал пред портрета на мъжа. — Да, това е същият човек, който идва при нас миналата година в Сибир. Познах го по тъжния смирен поглед и по сключените му черни вежди.

— Не! Очите не ме лъжат, не! Това е същият човек с черния белег на челото, когото удушихме и заровихме край река Ганг — тихичко шушнеше Фарингея, разтреперан от ужас. — Същият човек, за когото един от синовете на Бохвания миналата година на остров Ява, в развалините на Чанди, ни уверяваше, че го е срещнал след убийството му близо до една от вратите на Бомбай. Този прокълнат човек, както разказваше приятелят ми, откъдето и да минел, сеел след себе си смърт. А портретът му съществува от сто и петдесет години…

Фарингея, подобно на Агрикол и Дагоберт, не можеше да откъсне очи от странния образ.

— Каква тайнствена прилика — мислеше си отец д’Егрини. Сетне някаква внезапна мисъл му мина през ума и той каза на Гавриил: — Това ли е жената, която ви спаси живота в Америка?

— Тя е! — отвърна Гавриил настръхнал. — Но ми беше казала, че отива към Северна Америка… — добави свещеникът сякаш на себе си.

— Тогава как е попаднала в тази къща? — попита отец д’Егрини Самуил. — Отговорете, пазачо! Кога влезе тук тази жена — преди нас или заедно с нас.

— Аз влязох тук пръв и сам. За първи път от сто и петдесет години насам вратата се отваря — каза важно Самуил.

— Тогава как си обяснявате появяването на тази жена? — добави отец д’Егрини.

— Не се опитвам да си го обясня — каза евреинът. — Само гледам, вярвам, а сега и се надявам — добави той и погледна Бетсабеа многозначително.

— Повтарям ви, че трябва да обясните присъствието на тази жена! — каза отец д’Егрини, крайно разтревожен. — Коя е тя и как е попаднала тук?