Йожен Сю - Скитникът евреин

— Да, обвинявам ви в това — извика войникът, подразнен от нахалството на преподобния отец. — Обвинявам ви и ще…

— Още веднъж ще ви помоля, господине, да ме оставите да довърша, а после ще ми отговорите.

— Ще отговаря и ще ви засрамя — извика отново Дагоберт.

— Татко, почакай — намеси се Агрикол, — ще дойде и твоят ред да говориш.

Войникът млъкна. Успокоен, отец д’Егрини, продължи:

— Ако наистина има други наследници, освен Гавриил, жалко е, че не са успели да пристигнат тук в определеното време. Ако не бях защитник на страдащите и бедните, нямаше да се възползувам от тази случайност, но сега съм принуден да държа на неограниченото си право върху това наследство. Мисля, че господин нотариусът ще признае законността на моите заявления и ще ми предаде всички сметки…

— Моят дълг е — започна нотариусът развълнувано — да изпълня точно волята на завещателя. Господин абат Гавриил Ренепон се яви единствен в определения за наследяването час. Актът за дарение е редовен. Затова не мога да откажа да предам наследството…

При тези думи Самуил въздъхна дълбоко и захлупи лице в шепите си, защото трябваше да признае, че нотариусът е прав.

— Господине — обърна се Дагоберт към познавача на закона. — Не можете да позволите да бъдат ограбени две сирачета. Казвам ви го в името на баща им и майка им… Кълна се във войнишката си чест, че се възползуваха от доверчивостта на жена ми и отведоха дъщерите на маршал Симон в манастир, за да ми попречат да ги доведа. Оплаках се в съда.

— И какво ви отговори съдията? — попита нотариусът.

— Че заявлението ми не е достатъчно основание да бъдат извадени момичетата от манастира и че правосъдието щяло да се погрижи…

— Така ми казаха и за госпожица Кардовил — обади се Агрикол, — която задържат в една лудница, но която е съвсем с ума си. И тя подобно на дъщерите на маршал Симон има право върху това наследство. Аз се опитах да й помогна, както направи това баща ми за дъщерите на маршал Симон…

— И какво се получи? — попита нотариусът.

— За нещастие — отвърна Агрикол — отговориха ми, както бяха отговорили на баща ми, че не могат да предприемат нищо само по едно заявление и че ще помислят.

В същото време Бетсабеа чу, че по входната врата някой чука, направи знак и Самуил излезе от червения салон.

Нотариусът погледна Агрикол и баща му и каза:

— Не се съмнявам, господа, че говорите истината, но с голямо съжаление ви казвам, че не мога да отдам на недоказаните ви обвинения такова значение, което би спряло законния ход на вашите думи. Както вие, господа, уважавате съдебната власт, като сте се обърнали с доверие към нея, така и аз с чиста съвест ви питам: мога ли да поема отговорността, която съдиите не са посмели да поемат?

— Вие сте задължен в името на честта и на истината! — извика Дагоберт.

— Вероятно според вас е така, господине. Но аз оставам верен на истината и ще изпълнявам завещанието, направено от един човек преди неговата смърт. Вие няма да изгубите нищо. Ако онези, които защитавате, се чувствуват измамени, подайте жалба срещу наследника на отец Гавриил… Но сега аз съм длъжен да му предам сметките.

Съображенията на нотариуса бяха толкова близо до закона, че Самуил, Дагоберт и Агрикол застинаха и се умълчаха…

След кратък размисъл Гавриил сякаш взе отчаяно решение и каза с твърд глас на нотариуса:

— Щом в такъв случай законът не подкрепя правото, аз ще стигна до крайност като за последен път попитам отец д’Егрини дали няма да се задоволи само с моята част от наследството, при условие, че другите части останат в сигурни ръце, докато наследниците успеят да докажат правата си?

— Вече ви казах какво мисля по този въпрос — отвърна отец д’Егрини. — Не става дума за мен, а за огромната полза на милосърдието. Затова съм принуден да не приема частта на господин Гавриил и да му напомня всички негови задължения.

— Значи, господине, вие не приемате това предложение? — попита Гавриил развълнувано.

— Човеколюбието ми забранява да го приема.

— Категорично ли отказвате?

— Мисля за всички свещени дела, които могат да подкрепят божията слава и нямам нито сила, нито воля да направя и най-малката отстъпка.

— Щом е така — каза младият свещеник — вие ме принуждавате да взема обратно подаръка си. Мога да подарявам само онова, което е мое, но не и чуждото.

— Внимавайте, господин абат! — каза отец д’Егрини. — Ще ви напомня, че държим в ръцете си вашата официално подписана клетва…