Йожен Сю - Скитникът евреин

В началото преподобният отец и секретарят му се поуплашиха, но бързо възвърнаха хладнокръвието си. Родин, все още облегнат върху ковчежето, прошушна нещо на отец д’Егрини, а когато чу думите на Агрикол, сведе глава и смирено отговори:

— Ние сме задължени да прощаваме обидите и да ги изтърпяваме заради Бог, в името на нашето смирение.

Дагоберт се чувствуваше като смазан от чутото и усещаше, че губи разсъдък. След толкова притеснения и тревоги, този последен удар отне силите му.

Точните и разумни думи на Агрикол, сравнени с няколко момента от завещанието, веднага подсетиха Гавриил за целта, която си бе поставил д’Егрини най-напред с възпитанието, а след това и с приобщаването му към Исусовото общество. За пръв път в живота си той успя да различи всички клопки на тази интрига, чиято жертва бе станал. Тогава възмущението надви свенливостта му и разпален от благороден гняв, той каза на отец д’Егрини:

— Значи когато ме настанихте във вашето училище, вие не сте го направили от съчувствие или съжаление, а единствено с надеждата някой ден да ме накарате да се откажа от своя дял от наследството в полза на вашето Общество?… И не ви бе достатъчно да ме пожертвате, но ме направихте и послушно оръдие в един долен грабеж! Ако ставаше дума само за моето право върху това богатство, няма да кажа нищо. Служител съм на една вяра, която помага на бедните. Аз ви подарих богатството си, вие го приехте, няма да го поискам обратно. Но сега става дума за богатството на едни бедни сирачета, които баща ми е довел от далечно заточение — не искам да им го отнемате. Става дума и за благодетелката на брат ми — не желая да я ограбвате. Един човек преди смъртта си, в горещата си любов към човечеството, е завещал на потомците си евангелска задача — за напредък, любов, съгласие, свобода — не искам тази задача да загине още в зачатъка си. Не, не! Казвам ви, че тази задача ще бъде изпълнена, дори ако трябва да взема обратно акта за дарение.

При тези думи отец д’Егрини и Родин свиха рамене и се спогледаха. Родин даде знак и преподобният отец заговори невъзмутимо, бавно и спокойно, свел поглед:

— По повод наследството на господин Ренепон се появяват заплашителни привидения. Може би няма нищо неестествено в това… Но нека започнем подред, да оставим настрани обвиненията и клеветите, ще стане дума и за тях. Господин Гавриил Ренепон, когото моля да ми възразява или да ме поправя, ако се отклоня от истината, господин Гавриил Ренепон, от благодарност към благодеянията, които му е направило Обществото, подари на мен, като представител на това Общество, без принуда и доброволно, всички имоти, които биха могли някога да му се паднат и чиято стойност той не знаеше. — И той с поглед попита Гавриил вярно ли е това.

— Вярно е, че доброволно дарих имотите си.

— И в резултат на един доверителен разговор, за който ще премълча? — добави той, уверен в положителния отговор.

— Вярно е — потвърди Гавриил.

— В резултат на този разговор, той дари имотите си не на мен, защото аз не държа на земните блага, а в полза на добри дела, за които нашето Общество щеше да се разпореди. Моля господин Гавриил Ренепон да съобщи дали се чувствува задължен не само с дадената дума, но и с напълно законен акт, подписан в присъствието на господин Дюмеснил…

— Вярно е — каза Гавриил.

— Аз написах документа — обади се нотариусът.

— Но Гавриил ви е подарил само онова, което е негово — извика Дагоберт. — Той не е могъл да предположи, че ще ограби останалите.

— Бъдете добър, господине, да ме оставите да обясня — отговори учтиво отец д’Егрини. — След това ще говорите вие. — И преподобният отец продължи: — Отец Гавриил потвърди дарението си. Когато стана известен размерът на богатството, верен на щедростта си, той не съжали за подаръка, а го потвърди с молитва на признателност към Бога. Господин нотариусът сигурно ще си припомни, че след като прегърнах сърдечно Гавриил и му казах, че по милосърдие е втори Свети Викентий де Пауло, го хванах за ръката и той коленичи заедно с мен, за да благодари на Бог.

— Вярно е — каза Гавриил. — Не се учудих от голямото богатство и не помислих да взема обратно веднъж подареното.

— Когато удари часът, в който трябваше да се извърши наследяването — продължи отец д’Егрини, — тъй като господин Гавриил бе единственият от наследниците, явил се тук, той стана единственият законен наследник. Богатството наистина е голямо и аз се радвам, че ще можем да помогнем на много бедни хора. И в същото време този господин — д’Егрини посочи Дагоберт — пристига тук с обиди и заплахи и ме обвинява, че съм бил затворил някъде някакви си роднини, за да не могат да се явят тук в определеното време…