Йожен Сю - Скитникът евреин

А за да не се свършат с течение на годините парите, наследниците ми трябва да изпълнят волята ми и да заделят, по същите условия на сложната лихва, двойно по-голяма сума от тази, която съм им оставил аз. Тогава, век и половина по-късно, техните потомци ще имат нов извор на сила за вечното упражнение в добро…

За начина на това сдружаване в голямата абаносова ракла в траурния салон има няколко практически съвета.

Такива се последните ми желания и надежди. Потомците ми трябва да се явят лично на улица «Свети Франц», в деня на отваряне на завещанието. Трябва да се съберат в този тържествен час, да се видят и опознаят. Може би тогава моите думи ще им направят впечатление и вместо да живеят отделно, ще се съберат. От това интересите им ще спечелят и волята ми ще бъде изпълнена.

Преди няколко дни изпратих на всички от рода ми, които заточението е разпръснало из цяла Европа, по един медальон. На него е гравирана датата на свикването на моите наследници след век и половина. Бях принуден да пазя в тайна истинската причина и само казах, че потомството ми има голям интерес да се събере този ден.

Направих така, защото познавам хитростта и упоритостта на Обществото, чиято жертва съм. Ако то научи, че тогава наследниците ми ще си поделят голямо богатство, интриги и опасности ще заплашват рода ми, защото членовете на Исусовото общество щяха да си предават през годините онова, което знаят. Дано не излезе напразно това предупреждение! Дано от поколение на поколение точно се предава волята ми, изразена върху медальоните.

Определям 13 февруари 1832 година за деня и съдбовния час, в който богатството ми да бъде предадено на моите наследници, които се явят на улица «Свети Франц», защото всеки срок има край, а и защото те ще знаят много години предварително за това събиране.

След прочитане на завещанието, лицето, което пази сумата, ще съобщи стойността и количеството й, за да може при последния удар на дванадесет часа тези пари да се разпределят измежду появилите се наследници. Тогава ще се отворят стаите на къщата и те ще видят неща, достойни за тяхното любопитство, съжаление и уважение. Особено в траурния салон…

Искам къщата да не се продава, да остане подредена, както е сега, за да се събират наследниците ми в нея, ако послушат, както се надявам, последната ми молба.

Ако стане обратното и вместо да се обединят и с общи усилия да се заемат с едно от най-благородните начинания, които са прославяли някой век, ако се отдадат на себелюбиви страсти, ако виждат в богатството възможност за разсипничество и гнусно лихварство… Нека бъдат прокълнати от всички, които са могли да обичат, да подпомогнат и да освободят… Нека тогава тази къща бъде разрушена и изчезне, заедно с документите, от които Исак Самуил ще е оставил списък, заедно и с двата портрета в червения салон… Нека бъдат хвърлени в огъня от пазача на къщата ми.

Казах.

Изпълних дълга си. Направих така по съветите на човека, когото обожавам и обичам като истински Божи образ на земята.

Само приятелят, който ми върна сто и петдесетте хиляди франка, които останаха от богатството ми, знае за какво искам да ги употребя. Дължах това внимание, заради приятелството му, но и на него не съобщих името на Исак Самуил, защото щях да изложа и него, и неговите наследници на голяма опасност. Този приятел, който не знае, че ще изпълня решението си да умра, ще дойде тук след малко с нотариуса. След обикновените формалности, ще предам в техните ръце това запечатано завещание.

Такива са последните ми заръки.

Слагам изпълнението им под покровителството на Провидението. Навярно Бог ще закриля тези поръки, пълни с любов, мир, съгласие и свобода.

Това мистично завещание съм направил доброволно и съм го написал собственоръчно. Затова се надявам и изисквам да бъде изпълнено добросъвестно, според духа и буквата му.

Днес, 13 февруари 1682 година,

един часът след обед.

Марий дьо Ренепон.“

Докато слушаше завещанието, впечатленията на Гавриил се увеличаваха. Най-напред му се стори странно, че богатството на една жертва на Исусовото общество ще попадне в ръцете на самото Общество чрез дарението, което бе направил. След това душата му разбра значението от сдружаването на този род, което горещо препоръчваше Марий Ренепон и тъжно си мислеше, че поради неговото отказване и поради неявяването на друг наследник, това не можеше да се изпълни и огромното богатство ще попадне в ръцете на едно Общество, което щеше да го употреби не по предназначение. Трябва да кажем, че душата му бе тъй чиста, че не изпита съжаление за стореното, дори когато научи, че богатството може би е неизчислимо. Мисълта му в този момент се пренесе в малката свещеническа къщичка, в която се надяваше скоро да отиде да живее и да изпълнява най-светите евангелски добродетели.