Йожен Сю - Скитникът евреин

Дядо ми също е бил католик. Въвлякла го не толкова религиозност, колкото това направили съветници. Той, макар и светски човек, се записал в едно Общество, чиято сила винаги е била страшна и тайнствена…, в Исусовото общество…“

След като чуха тези думи от завещанието, отец д’Егрини, Родин и Гавриил, се спогледаха. Нотариусът не забеляза:

„След доста години, през които вярвал в Обществото, и след като неочаквано разбрал за тайната цел, която то преследва и средствата, с които постига целта си…

Това се случило през 1610 година, месец преди смъртта на Хенрих IV.

Дядо ми, ужасен от тайната, която случайно започнал да охранява и чието значение се увеличавало, покрай убийството на най-добрия цар, не само че напуснал Обществото, но католичеството започнало да му се струва солидарно за престъпленията на това Общество. Той изоставил вярата, с която живеел дотогава, и станал протестант.

Неопровержими доказателства за участието на двама членове на Обществото в съзаклятие с Раваяк, нещо което се доказало и по време на престъплението на цареубиеца Жан-Шател, се намирали в ръцете на дядо ми. Това е първата причина за омразата на Обществото срещу моя род. Благодарение на Бога тези документи се запазиха на сигурно място. Баща ми ги предаде на мен и ако се изпълни последната ми воля, документите ще бъдат открити по знаците A.M.C.D.G. в абаносовото ковчеже в траурния салон на улица «Свети Франц». Баща ми също страдаше от преследвания, които може би щяха да го довършат и да умре, ако не беше помощта на една небесна жена, която той почиташе с почти религиозно благоговение.

Образът на тази жена, която видях повторно преди няколко години, както и образът на мъжа, когото дълбоко уважавам, са изрисувани от мен за спомен и са поставени в червения салон на улица «Свети Франц». Надявам се, че наследниците на моя род ще отдадат нужната признателност на мъжа и на жената.“

От известно време Гавриил слушаше завещанието с по-голямо внимание. Той мислеше за странното съвпадение, как преди двеста години един от прадедите му се беше отделил от Исусовото общество, както бе направил и той преди един час. И че станалото преди двеста години показваше омразата, с която Обществото винаги е преследвало рода му. Младият свещеник намираше за странно и това, че наследството, което му се полагаше след сто и петдесет години от неговия роднина, жертва на Исусовото общество, пак се връща на същото Общество с доброволното дарение, което бе направил Гавриил.

Когато нотариусът прочете пасажа за двата портрета, Гавриил, който подобно на отец д’Егрини седеше гърбом към тях, се обърна и ги видя.

Едва хвърлил бегъл поглед върху образа на жената, мисионерът извика от учудване и уплаха.

Нотариусът веднага прекъсна четенето на завещанието и неспокойно изгледа младия свещеник.

След като Гавриил извика, нотариусът, както казахме, спря четенето, а отец д’Егрини се доближи до младия свещеник.

Прав и развълнуван, Гавриил с растящо недоумение гледаше портрета на жената. След това каза на себе си „Възможно ли е, Господи! Такава прилика… Тези горди и тъжни очи са нейните… Това чело, тази бледност… Да, това са нейните черти!“

— Какво ви стана, скъпи синко? — попита отец д’Егрини, учуден не по-малко от нотариуса и от Самуил.

— Преди осем месеца — започна мисионерът, без да сваля поглед от портрета — попаднах в ръцете на индианците сред скалистите планини. Бяха ме разпънали и започнаха… Щях да умра, но Божието провидение ми изпрати неочаквана помощ. Тази жена ме спаси…

— Тази жена! — извикаха в един глас Самуил, отец д’Егрини и нотариусът.

Само Родин изглеждаше хладнокръвен, макар върху лицето му да личеше нетърпение. Той нетърпеливо гледаше стрелките на часовника и гризеше ноктите си.

— Тази жена ли ви спаси живота? — повтори отец д’Егрини.

— Да, тя, — отговори Гавриил — или една жена, която прилича на нея. Ако тази картина не стоеше тук от век и половина, щях да кажа, че тя е нарисувана на нея, защото не мога да си обясня подобна случайност и такава очевидна прилика… Необясними са тайните на природата и Божията воля… — довърши той.

Изнемощял, Гавриил се отпусна в креслото сред дълбокото мълчание, което наруши отец д’Егрини.

— Това е голяма прилика и нищо повече, синко. Признателността, която изпитвате към вашата спасителка, предизвиква тази игра на природата.