Йожен Сю - Скитникът евреин

Нотариусът, Родин, отец д’Егрини и Гавриил се настаниха. Младият свещеник седеше с гръб към камината и не можеше да види двата портрета.

Самуил, въпреки поканата на нотариуса, остана прав зад неговото кресло, когато той започна да чете.

„На 13 февруари 1832 година завещанието ми ще се занесе на улица «Свети Франц» №3.

Точно в десет часа вратата на червения салон, който се намира на долния етаж, ще се отвори за моите наследници, които ще са пристигнали в Париж отдавна, за да чакат този ден, и ще имат необходимото свободно време, за да докажат правата си върху наследството.

Щом се съберат, ще се прочете завещанието ми при последното отмерване на дванадесетия час по обед, наследството ще се узакони и богатството ще се даде на онези, които според моята заповед, предавана на моя род век и половина, считано от днес, ще се явят лично, а не чрез пълномощници, на 13 февруари, преди обед, на улица «Свети Франц».“

Като прочете тези редове с ясен глас, нотариусът поспря, след което продължи пак така тържествено.

„Гавриил Франсоа Мари дьо Ренепон, понеже доказа с удостоверение от нотариуса, че е сродник и потомък на завещателя, и понеже сега е единственият от наследниците, който се е явил тук, отварям завещанието в негово присъствие, както е записано.“

Като изрече и това, нотариусът извади от обвивката завещанието, което преди това бе отворено от председателя на съда, както се изискваше от закона.

Отец д’Егрини се наведе и се облегна на масата и не можа да сдържи въздишката си. Гавриил се приготви да слуша с любопитство. Родин, седнал малко настрани от масата, държеше между коленете старата си шапка, на чието дъно бе сложил часовника си, скрит между гънките на една мръсна памучна кърпа на сини кръстчета. Той бе насочил цялото си внимание към най-лекия шум, който идеше отвън и като гледаше бавното придвижване на стрелките, ядосано чакаше да настъпи обед.

Нотариусът разгърна пергамента и зачете:

„Село Villetaneuse, 13 февруари 1832 г.

Със смъртта ще се освободя от срама на вечните окови, на които ме осъдиха като вероотстъпник неприятелите на рода ми.

Откакто умря синът ми, жертва на тайнствено престъпление, животът ми е горчив. Клетият Хенрих умря на деветнадесет години. Убийците му са неизвестни… Не, знаят се, ако вярвам на предчувствията си…

За да запазя имотите си за него, престорих се, че се отказвам от протестантството. Докато бе живо детето ми, бях съвестен католик. Лицемерието ме дразнеше, но го търпях, заради сина си. Когато го убиха, вече не можех да се преструвам. Следиха ме, обвиниха ме и ме осъдиха като вероотстъпник. Правителството присвои имуществото ми, осъдиха ме на вечни окови.

Това време беше ужасно…

Бедност и робство. Кървав деспотизъм и религиозна нетърпимост. Ах, приятно е да се умре… Колко хубаво е човек да не гледа толкова лоши и грозни неща, толкова болни… След няколко часа ще се отдам на тази почивка… Аз ще умра, но нека помислим за онези от моите, които живеят, или по-добре, които ще живеят, може би в по-добри времена…

От цялото богатство ми остават само сто и петдесет хиляди франка, които съм поверил на един приятел. Нямам дете, но имам много роднини на заточение в Европа.

Ако се разделят тези сто и петдесет хиляди франка между всички, ще им се падне по малко… Затова се разпоредих да се постъпи по друг начин. И то по мъдрите съвети на един човек, когото боготворя, защото умът, мъдростта и добротата му са почти божествени. Два пъти съм го виждал в живота си и то в много тежки случаи… Два пъти ме е спасявал… Веднъж душата ми, втори път тялото ми.

Жалко! Може би щеше да спаси и детето ми, но пристигна много късно…

Опита се да ме откаже от смъртта, защото всичко знаеше, но гласът му остана безсилен. Усетих тогава голяма скръб, тъга и отчаяние. И странно, когато се убеди в решението ми насила да прекъсна живота си, той произнесе една обидна дума, което ме убеди, че завижда на съдбата ми… Да не е осъден да не умира!

Да, без съмнение, той е осъден да живее, за да бъде полезен и да помага на хората. Но животът му тежи, защото един ден чух уморено да произнася думите, които никога няма да забравя: «Ах, живот, живот… Кой ще ме спаси от него?…»

Това показва, че животът много му тежи. Той си отиде. Последните му думи ме карат да гледам на смъртта спокойно.

Благодарение на него, смъртта ми ще има резултат… Пак благодарение на него, подобни редове, които пише човек, който след няколко часа ще престане да живее, могат да родят много неща за век и половина… Много и благородни… Но само ако наследниците ми послушат и изпълнят последната ми воля. Най-много моля онези, които сега са… нищо, в което и аз ще се превърна след малко. Те трябва да знаят кой преследва нашия род, за да могат да отмъстят благородно, заради прадядо си.