Йожен Сю - Скитникът евреин

— Прав сте, отче — отвърна Гавриил — не помислих за смъртта, която е твърде вероятна.

В този момент Самуил отвори врата на стаята и каза:

— Господа, нотариусът пристигна. Мога ли да го доведа. Точно след два часа вратата на къщата ще ви бъде отворена.

— Ще ни бъде много приятно да се видим с господин нотариуса — каза Родин. — Тъкмо имаме да говорим с него. Бъдете добър да го помолите да влезе.

— Веднага ще го доведа, господине — каза Самуил и напусна.

— Ето че има и нотариус — обърна се Родин към Гавриил. — Ако държите на намерението си, този служител може да оформи дарението и да се отървете от тежкия товар.

— Господине — каза Гавриил, — каквото и да се случи, аз ще се считам задължен с тази писмена клетва, която, отче, ви моля да запазите. Ще се чувствувам задължен и от документа, който ще бъде оформен.

Нотариусът влезе в стаята.

Докато този обществен служител разговаря с Родин, Гавриил и отец д’Егрини, ние ще заведем читателя във вътрешността на зазиданата къща.

Както беше разпоредил Самуил, стената на входната врата беше срутена, откъртена беше също и плочата от олово, която я затулваше, тъй че дъбовите капаци се откриха толкова непокътнати, каквито бяха и в деня, когато ги зазиждаха, за да не се повредят от въздуха и от времето. След като свършиха работата си, зидарите се изправиха любопитно на стъпалата, заедно с писаря, изпратен от нотариуса да наблюдава, защото видяха, че през градината бавно се задава Самуил, който носи в ръката си голяма връзка с ключове.

— Скъпи приятели, — каза старецът, когато стигна до тях — вашата работа приключи. Началникът на господин писаря ще ви плати, тъй че не ми остава нищо друго, освен да ви изпратя до вратата.

— Недейте, господине — примоли се писарят — горим от нетърпение да видим вътрешността на тази тайнствена къща.

— Съжалявам, че трябва да си тръгнете, но няма как. Преди вътре да влязат наследниците, за да се прочете завещанието, длъжен съм пръв и самичък да вляза…

— Кой ви е дал такива странни заповеди?

— Баща ми, господине!

— Това е достойно за уважение, добри ми, превъзходни ми, пазачо — каза писарят, — но позволете да погледнем само.

— Не ми е приятно, че трябва да ви откажа — отвърна Самуил, — но вратата трябва да отворя едва когато остана самичък.

Зидарите слязоха по стъпалата, когато се убедиха в непреклонността на стареца, само писарят остана да се препира с него, като приказваше:

— Така и така чакам началника си, може да му потрябвам и дали съм на стълбите или другаде, би трябвало да ви е все едно.

Приказките му прекъсна самият нотариус, който го викаше от дъното на двора, с променено лице.

— Господин Пистон, бързо, бързо елате!

— Защо ли ме вика! — ядоса се писарят. — И то тъкмо когато може би щях да видя нещо…

— Не чувате ли, Пистон! — повтори се гласът по-близо.

Докато Самуил изпращаше зидарите, писарят видя как зад гъстите дървета господарят му тича гологлав. Ще или не, писарят трябваше да слезе по стъпалата, за да разбере защо го вика нотариусът.

— Господине — рече Дюмеснил, — викам ви вече цял час!

— Не съм ви чул, господине — отвърна Пистон.

— Тогава сигурно сте глух! Имате ли пари в себе си?

— Да! — отговори изненадан писарят.

— Тогава изтичайте в най-близкото бюро за марки и ми донесете три-четири големи листа с гербови марки за документ. Тичайте, че ми трябват бързо.

— Добре, господине — отвърна писарят и хвърли жален поглед към вратата на зазиданата къща. — Но не знам откъде да намеря такова свидетелство?

— Господине — попита нотариусът Самуил, който вече се връщаше — откъде могат да се закупят свидетелства за наследство?

— При тютюнопродавача на улица „Viellie-du-Temple“ №17 — отговори Самуил.

— Чу ли, Пистон? Изтичай бързо, защото това свидетелство трябва да се подпише преди да се отвори къщата.

— Добре, господине — отговори ядосано писарят и тръгна след господаря си, който бързо влезе в стаята, където бяха останали Родин, Гавриил и отец д’Егрини.

През това време Самуил се качи по стъпалата до вратата и потърси измежду ключовете онзи, който му трябваше, мушна го в бравата и отвори вратата.

Лъхна го студен и влажен въздух, какъвто духа обикновено от внезапно отворено мазе. Евреинът внимателно и здраво затвори вратата отвътре и влезе в салона, който се осветяваше от нещо като стъклено прозорче, направено над самата врата. От изминалите години стъклото бе загубило прозрачността си. Салонът, чийто под бе покрит с ромбовиден бял и черен мрамор, беше широк и стигаше до широки стълби, по които се качваше на първия етаж. По гладките каменни стени не се забелязваше следа от влага или разруха, а по решетките от ковано желязо не се виждаше никаква ръжда. Над първото стъпало се издигаше сива гранитна колона, върху която беше поставена мраморна статуя на негър със свещник в ръка. Статуята беше странна — зениците на очите й бяха от бял мрамор.