Йожен Сю - Скитникът евреин

— И така, вие искате да прекъснете връзките си с нашето Общество? — побледнял, д’Егрини беше станал прав.

— Да, отче. Заклех се пред вас и ви моля да премахнете клетвата.

— Искате да кажете, синко, че задълженията, които доброволно поехте, вече не важат?

— Да, отче.

— И занапред не ще има нищо общо между вас и нашето Общество, нали?

— Не, отче… Защото ви моля да ме освободите само от обещанията.

— Но нали ви е известно, синко, че Обществото може да ви освободи, но вие не можете да се освободите от него?

— Моята постъпка, това, че ви моля да ме освободите, ви показва какво значение отдавам на клетвата… Но ако ми откажете, няма да се считам обвързан. Нито пред Бога, нито пред хората.

Докато Гавриил очакваше отговора на отец д’Егрини, който стоеше неподвижен, Родин трепна, когато видя, че преподобният отец още стиска в ръката писъмцето, което му беше написал. Той доближи до д’Егрини и попита тихо:

— Не прочетохте ли бележката ми?

Преподобният отец хвърли бърз поглед върху написаното и лъч на надежда огря отчаяното му лице. Той стисна ръка на секретаря си в знак на признателност и също тихо му каза:

— Имате право… Гавриил е наш…

Преди да отговори на Гавриил, отец д’Егрини се замисли дълбоко. Личеше, че обмисля резултата от красноречието си, което щеше да покаже след малко, разсъждавайки върху една тема, която Родин набързо бе щрихирал в бележката си.

Родин, след като хвърли върху д’Егрини горд, презрителен и ядосан поглед, отново се върна на мястото си при камината, като се облегна. Мъртвешкото му лице придоби предишното си ледено спокойствие.

Трябва да се признае, че отец д’Егрини, въпреки сладкодумието, привлекателността на обноските и приятната си външност и поведение, много често се ръководеше от твърдостта, дяволската хитрост и проницателността на Родин, който много рядко забравяше ролята си на секретар и мълчалив слушател.

Влиянието на възпитанието е толкова силно, че Гавриил въпреки отказването си от Обществото, се срамуваше от отец д’Егрини и с притеснение очакваше отговора на преподобния отец, от когото искаше да го освободи от дадената дума.

Негово Преподобие, след като скри своя план за нападение, въздъхна дълбоко, наруши мълчанието и успя да се превърне от ядосан в приятен и благ събеседник.

— Простете, скъпи синко, че мълчах толкова дълго. Но това внезапно решение ме изненада, трябваше да поразмисля и да се помъча да открия причината за това отказване от Обществото. Струва ми се, че успях. И така, синко, размислихте ли добре върху важността на своята постъпка?

— Да, отче.

— Окончателно ли сте решили да напуснете Обществото, дори и против моята воля?

— Ще ми бъде трудно, но ще го направя.

— Наистина трябва да ви е мъчно, защото доброволно дадохте безвъзвратна клетва и според нашите правила тя ви задължава да не напускате Обществото без съгласието на настоятелите си.

— Както ви е известно, тогава аз не знаех значението на задължението, с което се обвързвам. Но сега го разбрах и искам да се оттегля. Единственото ми желание е да имам енория в някое отдалечено от Париж село. Усещам непреодолимо влечение към такава полезна длъжност. По селата цари страшна бедност и незнание как да се облекчи положението на бедните земеделци, че ми се струва, с Божията помощ в едно село ще мога да допринеса някаква полза на човечеството. Затова ще ми бъде мъчно, ако ми откажете онова, което…

— Успокойте се, синко. Не възнамерявам вече да се противя на желанието ви да се разделите с нас.

— Значи ме освобождавате от клетвата?

— Нямам такава власт, синко, но веднага ще пиша на нашия генерал в Рим и ще поискам разрешение.

— Благодаря ви, отче!

— И така, скоро ще се освободите от тези връзки, които ви тежат. Но онези, от които се отказвате, ще продължат да се молят за вас, за да ви опази Бог от по-големи заблуди. Вие се чувствате свободен от всякакви връзки с нас, но ние не се считаме свободни от връзките си с вас, не се къса така лесно бащината ни привързаност. Ние се считаме обвързани с нашите възпитаници заради самите благодеяния, с които сме ги обсипвали. Например вие, синко, бяхте беден сирак. Ние ви протегнахме ръка заради съчувствието, което заслужавахте, а и за да свалим един товар от вашата прекрасна майка…

— Отче, — отвърна Гавриил — аз не съм неблагодарен…

— Иска ми се да вярвам, синко… Дълги години ние ви давахме и духовна, и телесна храна. Днес искате да се отречете от нас и да ни напуснете… Ние сме съгласни. Сега, след като разбрах истинската причина за вашето отказване, мой дълг е да ви освободя от клетвите.