Йожен Сю - Скитникът евреин

— За каква причина говорите, отче?

— За съжаление, синко, разбирам от какво се страхувате. Днес ни заплашват опасности… Вие знаете много добре…

— Опасности ли? — възкликна Гавриил.

— Не е възможно да не знаете, че откакто ги няма законните ни господари, нашите поддръжници, безбожността на бунтовниците става все по-заплашителна. Измъчват ни с преследвания… Аз разбирам и оценявам причината, която ви кара да се отделите от нас.

— Отче! — извика Гавриил от негодувание. — Не можете да мислите така за мен!

Отец д’Егрини, без да обръща внимание на възклицанието на Гавриил, продължи да описва мнимите опасности за Обществото, което не само не беше застрашено, но бе започнало постепенно да възвръща някогашното си влияние.

— О, ако нашето Общество бе всесилно! — продължи отец д’Егрини. — Ако беше обградено от почест и уважение, което му дължат истинските християни, тогава може би щяхме да се подвоумим, скъпи синко, дали да ви освободим от задълженията. Тогава може би щяхме да се помъчим да ви отворим очите за светлината и да ви спасим от объркването, в което сте изпаднали. Но днес, когато сме слаби, притеснени, заплашвани от всички страни, наш дълг е да не ви караме насила да споделяте опасностите, от които благоразумно искате да се спасите.

Като изрече всичко това, отец д’Егрини хвърли поглед към секретаря си, който кимна положително и нетърпеливо в очакване на продължението.

Гавриил застина неподвижно. Нямаше по-благородно, по-истинско и по-мъжко сърце от неговото. След подобно тълкуване на решението му, всеки може да се досети за страданията, които го разтърсиха.

— Отче — започна развълнувано той с навлажнени очи, — думите ви са жестоки и несправедливи, защото знаете, че не съм малодушен страхливец.

— Не… — обади се кратко Родин и презрително посочи на д’Егрини Гавриил с погледа си. — Вашият скъп син е благоразумен.

При тези думи Гавриил настръхна. Червенина обля бузите му, големите му сини очи светнаха гневно, но верен на християнската покорност и смирение, овладя гнева си, наведе глава, от голямото вълнение не можа да отговори, замълча и избърса една сълза от очите си.

Родин видя точно това и му се стори, че моментът е благоприятен, затова бързо размениха нови погледи с отец д’Егрини.

— Има още една причина — продължи той, — която ни кара да ви освободим от клетвата, скъпи синко. Този въпрос е много деликатен… По всяка вероятност вчера от майка си сте научили, че ви очаква наследство, чиито размер не знаете?

— Както казах вече на господин Родин — Гавриил бързо изправи глава и отговори — мама ми говори само за мъките на съвестта си. Не знаех за никакво богатство и никакво наследство, за които ми говорите, отче.

Хладнокръвието, с което отговори, забеляза единствено Родин.

— Иска ми се да вярвам, макар всичко да показва обратното. Узнаването за това наследство има връзка с решението да се разделите с нас.

— Не ви разбирам, отче.

— Много е просто… Според мен за излизането ви от Обществото има две причини. Първата е, че се намираме в опасност и вие смятате за благоразумно да ни оставите… Позволете ми да довърша, ако не е така ще ми отговорите. Нека кажа и втората причина. Преди години, когато предполагахме, че вашият род, чиято съдба ни бе неизвестна, ще ви остави някакъв имот в знак на награда за грижите на Обществото, вие подарихте всичко онова, което би ви се паднало не на вас, а на бедните, на които ние сме естествени настойници. Сега искате да се откажете от дарението си, направено тогава.

— Или по-точно казано: вие нарушавате клетвата си, защото ни преследват и защото искате да вземете обратно веднъж подареното — добави Родин с остър глас, за да засили и огруби постъпката на Гавриил спрямо Обществото.

— Господи! — извика Гавриил, като чу това обвинение. — Господи!

— Струва ми се, че отидохте малко надалеч — престорено смъмри отеца Родин. — Ако скъпият ни син знаеше, че е наследник, той можеше да постъпи хитро и страхливо, но щом казва, че не знае, трябва да повярваме, въпреки очевидното…

— Отче — започна развълнуван Гавриил, едва овладял негодуванието си, — благодаря, че поне вие не прибързахте с присъдата си. Не съм малодушен, защото Бог ми е свидетел, че не съм знаел за опасностите, в които се е намирало Обществото ни. Не съм хитър, не съм лаком за пари, защото Бог ми е свидетел, че едва сега научавам от вас за наследство и че…

— Научих го неотдавна съвсем случайно — прекъсна го отец д’Егрини — и то благодарение на семейните документи, които майка ви бе дала на изповедника си и които са ни поверени, откакто влязохте в училището. Малко преди да се върнете от Америка, когато подреждахме документите на Обществото, вашето дело попаднало в ръцете на нашия преподобен отец прокурор. Прегледахме го и узнахме, че един от прадедите ви по бащина линия, на когото е била къщата, в която се намираме сега, е оставил завещание, което ще бъде отворено днес на обед. До снощи ние смятахме, че сте наш. Според правилата никой не може да има нещо свое и вие сам подкрепихте тези правила с дарението на имота си в полза на бедните. Затова не вие, а Обществото, което аз представлявам, трябваше да се яви като наследник от ваше име с документите, които нося. Но сега, когато се отделяте от нас, редно е да се явите вие. Ние дойдохме тук само като пълномощници на бедните, на които някога милостиво бяхте оставили богатството, което бихте получили. Сега наопаки, надеждата за него променя чувствата ви. Свободен сте, вземете си обратно подареното.