Йожен Сю - Скитникът евреин

— Припомнете си, синко — обади се отец д’Егрини, — че в навечерието на определения за даване на клетвата ден аз ви предложих, пак според правилника, да се откажете от нашето Общество и ви оставих да решите свободно, защото ние приемаме само доброволно решилите.

— Когато изнемощял и съсипан от тримесечните изпитания, неспособен да се помръдна, вие влязохте в стаята ми и казахте: „Ако искате, станете и си вървете… Свободен сте…“, нямах сила да се изправя. Единственото желание на парализираната ми душа бе желанието за спокойствие. В такова състояние дадох клетвата и припаднах в ръцете ви като труп…

— И до момента сте били толкова послушен?

— Вие винаги криехте от мен истинските цели на Обществото, в което влязох — започна Гавриил. — Отказах се от волята си, предадох я на началниците си… Нали го желаехте заради още по-голямата Божия слава… С обзалагането си аз трябваше да бъда послушно оръдие в ръцете ви, но вие ми повтаряхте, че ще ви потрябвам за някакво хубаво, свято и велико дело. Аз ви повярвах, отче, и можеше ли да бъде другояче? Аз ви чаках, но една случка промени всичко…

— Синко! — извика отец д’Егрини и прекъсна Гавриил. — Не ми припомняйте онези обстоятелства!

— Трябва да ви припомня всичко… Ще ме изслушате… Няма да премълча мотивите за вземането на това решение.

— Говорете тогава — отец д’Егрини свъси вежди и започна още повече да се притеснява от онова, което ще изрече младият свещеник.

— Шест месеца преди да потегля към Америка — Гавриил продължи, без да вдигне поглед — вие ми съобщихте, че ме определяте за изповедник. И за да се приготвя за светото тайнство, дадохте ми да чета една книга с въпроси, които изповедникът може да задава на момичета, на момчета, на жени, когато поискат да се изповядват. Господи! — въздъхна Гавриил, настръхнал от този спомен. — Никога няма да забравя това време. Беше вечер… Прибирах се в стаята си заедно с тази книга, която е била написана, както ми казахте, от един свещеник от нашите и допълнена от един друг свещеник. От уважение към читателите ни е невъзможно да предадем дори и на латински поне едно понятие от тази ужасна книга. Ето какво говори за нея господин Женен в своето смело и великолепно произведение върху Йезуитите и Академията: „Усещам се в трудно положение още при започването на тази глава. Става дума за една книга, която не може да се преведе и е трудно това да стане буквално, защото е написана с цинизъм. Моля за снизхождение читателите, на които обещавам, че ще избегна, доколкото е възможно, най-неприличните изрази“. По-нататък, по повод на задължителните разпити в ръководството господин Женен благородно възкликва: „Какви са разговорите в изповедалнята между свещеник и омъжена жена? Отказвам се да говоря по-нататък“. А най-накрая, след буквалното привеждане на пасажи от това ръководство, той казва: „Перото ми не иска повече да възпроизвежда тази енциклопедия на всякакви гнусотии. Гризе ме съвестта дори, че отидох толкова далеч. Напразно е да се оправдавам, че само съм преписал това. Ще продължа да изпитвам отвращението, което изпитва човек, когато е взел в ръката си отрова. Но същото това отвращение ме успокоява. В църквата на Исус Христос, според чудесно установения от Бог ред, колкото по-голямо е злото, когато става дума за грях, толкова бързо и резултатно е лечението. Светостта на нравствеността не може да бъде в опасност, ако истината издигне гласа си, за да я чуят.“ Но аз разтворих книгата с уважение, доверие и вяра. Когато разбрах, ме обзе срам и погнуса и останах като ударен от гръм. Едва намерих сили да затворя тази книга с разтреперана ръка и се затекох при вас, отче, за да ви кажа колко съжалявам, че очите ми докоснаха отвратителните страници, които вие по погрешка ми бяхте дали…

— Припомнете си, синко — каза важно отец д’Егрини, — че успокоих угризенията ви. Казах ви, че свещеникът, който слуша по време на изповедите, трябва всичко да знае, всичко да научи, всичко да може да оценява… Нашето Общество задължава младите свещеници, които се подготвят за изповедници, да четат това Ръководство като класическо произведение…

— Повярвах ви, отче. Сляпото ми послушание беше по-силно от мен. Дисциплината ме бе отучила да разсъждавам. И въпреки цялото си отвращение, като си припомнях думите ви, занесох книгата в стаята си и я зачетох. Бях в силата на младостта си и само незнанието и Божията помощ ме крепяха в жестоката борба с чувствата. Ах, каква нощ беше това! Сред страшната тишина на уединението, докато сричах, настръхнал от срам и ужас това ръководство на чудовищен, непознат разврат, неговите картини се показваха във въображението ми. То бе целомъдрено и чисто. Ти си свидетел, Господи, усещах как умът ми отслабва. Исках да захвърля ужасната книга, но някакво любопитство ме задържаше пред страниците й, потънал в срам, изчервен, с пламнали бузи… Тогава ми се стори, че от книгата излизат безсрамни призраци… И като се мъчех да се отскубна от обятията им, припаднах…