Йожен Сю - Скитникът евреин

— Вие разказвате за тази книга с осъдителни изрази — каза строго отец д’Егрини. — Вие сте били жертва на живото си въображение и на него трябва да препишете впечатлението, което ви е направила една безукорна книга, която при това е одобрена от Църквата.

— Нямам право да се оплаквам, че невинният ми дотогава ум беше изцапан от ужасни неща, чието съществуване не подозирах, защото не вярвам, че способните да извършат такива мръсотии ще потърсят прошка от изповедника.

— Нямате право да преценявате тези въпроси — отговори сърдито отец д’Егрини.

— Няма да говоря повече за тях — каза Гавриил и продължи разказа си. — След ужасната нощ ме налегна болест — казаха ми, че често се страхували да не загубя ума си. Когато дойдох на себе си, миналото ми се стори като тъжен сън. Тогава вие ми казахте, че още не съм готов за някои длъжности. Точно тогава ви помолих да замина мисионер в Америка. Дълго отхвърляхте молбата ми, но най-накрая се съгласихте и аз тръгнах. Още от детството — било в училището, било в семинарията, бях подложен на натиск и бях в подчинение. Научен да свеждам главата и очите си, бях отвикнал да гледам небето и великолепието на природата. Затова се почувствувах щастлив, когато при пътуването попаднах между океана и небето. Стори ми се, че се измъквам от гъст мрак и сърцето ми от дълги години започна да тупти нормално. Усетих се господар на мисълта си и се осмелих да преценя отминалия си живот. Питах се с какво право и с каква цел бяха потискани волята, свободата и разума ми, след като Бог ме е дарил с тях. И си казах, че един ден трябва да извърша велико, хубаво, свято дело, което ще ме възнагради за послушанието и покорността ми.

В това време Родин влезе обратно. Отец д’Егрини го погледна изпитателно. Родин доближи и му каза тихо, за да не чуе Гавриил:

— Нищо особено. Дойдоха да ми съобщят, че бащата на маршал Симон се е върнал във фабриката на господин Харди.

Родин хвърли поглед към Гавриил и на свой ред зададе мълчешком въпрос на отец д’Егрини, който само сведе очи. След това Родин отиде отново до огнището и се облегна на него, а д’Егрини каза на Гавриил:

— Продължавайте, синко. Чакам да науча решението ви.

— Пристигнах в Карлстън. Нашият настоятел в града, с когото споделих съмненията си от целта на Обществото, с цинична откровеност ми обясни тази цел, към която може би се стремят всички членове на Обществото. Мнозина от тях навярно са невежи като мен по отношение на целта, която началниците упорито са преследвали от самото основаване на Обществото. Настръхнах от ужас! Тогава се зачетох в съчинения, които решават проблемите на съвестта. И тогава открих нещо също тъй ужасно. На всяка страница от тези книги, написани от нашите отци, четях извинения и оправдания на кражбата, на клеветата, на насилието, на блудството, на клетвопрестъпничеството, на убийството, на цареубийството 17… И когато си помислих, че аз, свещеникът на Бога на милостта, на справедливостта, на прошката и на любовта, принадлежа занапред на едно Общество, чиито началници проповядват подобно учение и се хвалят с него, се заклех пред Бога да скъсам връзките, които ме държат с Обществото…

При тези думи отец д’Егрини и Родин размениха уплашени погледи. Всичко бе загубено, жертвата се изплъзваше от ръцете им. Гавриил, натъжен от спомените, не забеляза тази размяна на погледи между преподобния отец и секретаря му, и продължи:

— Въпреки решението ми да напусна Обществото, онова, което открих, ме натъжи много. Повярвайте, че за една добра и праведна душа няма по-ужасно нещо да се откаже от онова, което тъй дълго е почитала. Толкова се измъчвах, че като си помислех за опасностите, които крие моята задача, тайно се надявах Бог да ме повика при себе си, но уви, той през цялото време е бдял над мен с бащинска грижовност. — Като каза това, Гавриил потрепери от спомена за тайнствената жена, която му бе спасила живота в Америка. Помълча малко, след което продължи: — Щом мисията ми свърши, се върнах с твърдото решение да ви помоля да ме освободите от клетвата. Много пъти исках да разговарям с вас, но беше напразно. Вчера Провидението благоволи да се разприказвам с майка си. От нея научих за хитростта, с която сте си послужили, за светотатствената злоупотреба с изповедта, с цел да я накарат да повери на други хора сирачетата, чиято умираща майка е предала в ръцете на един честен войник. Това окончателно затвърди решението ми. Но в този тържествен час, отче, трябва да ви кажа, че не обвинявам цялото Общество, защото в него сигурно има много доверчиви хора като мен. В своето заслепение те са послушни оръдия и не знаят в какво ги карат да съучаствуват… Аз ще се моля за тях да ги просвети Бог, както го стори и с мен…