Йожен Сю - Скитникът евреин

— Отче! — извика Гавриил. — Вие ме смятате за способен да взема обратно доброволно подареното на Обществото за благодарност за възпитанието, което то великодушно ми даде? Смятате ли, че съм толкова нечестен, за да се отрека от думата си, само защото съм щял да получа някакво скромно наследство?

— То може да бъде малко, но може и да е значително…

— Дори да бъде царско богатство — продължи Гавриил — пак така щях да ви отговоря и мисля, че имам право да искам да ми вярвате. Ето, впрочем, какво е твърдото ми решение. Казвате, че Обществото, от което съм и аз, се намира в опасност, нали? Ще се уверя дали тя съществува и ако излезе, че е сериозна, макар да съм взел решение, което нравствено ме разделя с вас, ще ви оставя чак когато отмине опасността. Колкото до наследството, аз ви го оставям, както вече съм го направил доброволно, но единственото ми желание е то да се използува за помощ на бедните. Не знам голямо ли ще е или малко, но то е на Обществото, защото съм казал вече думата си. Скромното ми желание е да получа място в някоя наистина много бедно село, защото там ще мога да помогна. Когато човек, който в живота си не е излъгал ви казва за какъв живот мечтае, той не е способен на скъперничество.

Сега отец д’Егрини едва успяваше да прикрие радостта си, както преди малко страха си, но запази спокойствие и се обърна към Гавриил:

— И аз очаквах това, синко… — после даде знак на Родин да му помогне.

Родин добре разбра настоятеля си. Той се отдръпна, доближи до Гавриил и се облегна на една маса, където имаше мастилница и хартия. След това започна да потропва със слабите си и мръсни пръсти по нея, като каза на отец д’Егрини:

— Всичко това е хубаво и правилно, но твоя скъп син ти дава за гаранция само едно обещание, а това е малко…

— Господине! — извика Гавриил.

— Позволете ми да говоря — каза студено Родин. — Понеже законът не признава нашето съществуване, той не признава и подаръците, които се правят на Обществото. Това ще рече, че утре можете обратно да си вземете онова, което вече сте дали.

— А обещанието ми, господине! — извика пак Гавриил.

— Обещанието ви? — Родин го изгледа втренчено. — Че вие се заклехте до края на живота си да слушате Обществото. Заклехте се никога да не се разделяте с него. А днес? Колко струва днес това обещание, тази клетва?

За миг Гавриил се притесни, но бързо съобрази, че сравнението на Родин няма основание. Той спокойно и тържествено се доближи до писалището, взе перото и хартия, и написа:

„Пред Бога, който ме гледа и чува; пред вас, преподобни отче д’Егрини, и пред господин Родин, свидетели на моята клетва, отново подарявам доброволно на Исусовото общество в лицето на отец д’Егрини, цялото богатство, което ще ми се падне, колкото и голямо да бъде. Заклевам се да изпълня това обещание, под наказание за безчестие. И по душа, и по съвест това е моята отплата. Този подарък има за цел да възнагради предишни добрини и да помогне на бедните. Затова, каквото и да се случи в бъдеще, нищо не може да го промени. Известно ми е, че някой ден законно мога да поискам унищожаването на този документ, който пиша сега доброволно. Заявявам, че ако някога помисля да взема дарението си обратно, то заслужавам презрението и отвращението на честните хора.

В удостоверение на горното написах това на 13 февруари 1832 година в Париж, по време на отварянето на завещанието на един от моите прадеди по бащина линия.

След това младият свещеник се изправи и подаде написаното на Родин, без да произнесе дума. Родин го прочете внимателно, изгледа Гавриил и каза:

— Това е написано обещание и нищо повече.

Гавриил се изненада от нахалството на Родин, който се осмели да му каже, че документът, с който великодушно и доброволно подновяваше дарението си, няма особена стойност.

Родин пръв наруши мълчанието, обърна се към отец д’Егрини и с характерната си безочливост, му каза:

— Има две вероятности… Или скъпият ви син Гавриил смята наистина да направи това дарение безвъзвратно, или…

— Господине! — извика Гавриил, който едва се сдържаше. — Какво искате да кажете! Какво е това срамно предположение?

— Ако сте решен наистина да направите дарението — продължи отново и безстрастно Родин — какви възражения имате срещу неговото узаконяване?

— Никакви. Нима писаната ми дума и клетвата ми не стигат?

— Скъпи синко — каза любезно отец д’Егрини, — ако това беше подарък за мен, щях да го приема, без да искам други доказателства, освен думата ви. Но работата е друга. Аз съм представител на Обществото, или по-добре, настойник на бедните. Затова е в техен интерес да оформим всичко според закона, за да бъдат те сигурни. Освен това…, може Бог да ви повика някога при себе си… Кой може да каже дали наследниците ви ще искат да запазят клетвата, която сте дали?