Йожен Сю - Скитникът евреин

От лявата страна на камината се виждаше другият портрет на висок тридесет и пет годишен мъж. Под широката му черна пелерина се виждаше нещо като къса черна дреха, подплатена с кожи, закопчана до врата. Главата бе красива със строгите си черти, в които се преплитаха страдание, покорност и кротост. Косата, както брадата и веждите, вместо да бъдат разделени, бяха направили нещо като дъга и все едно челото на този човек беше белязано. Около него бе изрисувано бурно небе. Зад няколко скали се виждаше море, което сякаш се бе сляло с небето.

Слънцето, което бе осветило картините, подсилваше блясъка им. Самуил отново хвърли поглед към тях и му се стори, че те са като живи.

— Какви прекрасни портрети! — възкликна той и приближи, за да ги разгледа по-добре. — На кого ли са? Те не са от рода Ренепон, защото, както ми каза баща ми, техните портрети се намират в траурния салон. — Той замълча, но след малко си каза: — Трябва да направя всичко, да го приготвя, да е готово за тържественото събиране, защото удари десет часа.

Той нагласи креслата около кръглата маса и продължи замислено.

— Часът премина, а наследниците на благодетеля на моя дядо още ги няма. Освен младия свещеник… Да не би само той да представлява рода Ренепон? Той е свещеник и с него този род ще залезе. Значи настъпи моментът да отворя тази врата и да се прочете завещанието… Бетсабеа ще доведе нотариуса тук… Ето, някой чука, сигурно е тя… и Самуил бързо тръгна да отключи вратата, зад която ясно се чуваше, че някой говори.

Ключът се завъртя два пъти в бравата и старецът отвори двете крила на вратата. Натъжи се, когато видя на стълбите само Гавриил, от чиято лява страна стоеше Родин, а от дясната отец д’Егрини. Нотариусът и Бетсабея, която ги бе довела, стояха зад тях.

Самуил не можа да скрие въздишката си, поклони се и каза:

— Всичко е готово, господа, можете да влезете.

Различни чувства бяха обхванали Гавриил, Родин и отец д’Егрини, когато влязоха в салона.

Гавриил бе пребледнял и бързаше да напусне къщата, освободен от едно бреме, след като подписа необходимия документ пред господин Дюмеснил, нотариуса по наследството, и отстъпи всички свои права на отец д’Егрини. До този момент едва ли би хрумнало на някого, че отец д’Егрини е целял с всичките си действия да сполучи в тази мрачна интрига. Гавриил смяташе, че постъпи така не от деликатност. Той бе подарил имота си още преди няколко години и считаше за недостойно да се отрече от думите си. И без друго страдаше, че го заподозряха в малодушие, а за нищо на света не искаше да го обвинят и в сребролюбие. За да се запази, въпреки влиянието на полученото възпитание, означаваше, че мисионерът притежава рядка природа — ледената атмосфера, в която бе преминало детството му, не бе унищожила добрите му качества, които веднага се проявиха, щом доловиха животворния полъх на свободата.

Отец д’Егрини, развълнуван много повече от Гавриил, се мъчеше да обясни притеснението си със скръбта, която му причиняваше отделянето на един син на Исусовото общество.

Родин, спокоен и владеещ се, разгневено наблюдаваше вълнението на отец д’Егрини, което би могло да хвърли сянка на подозрение у човек, по-различен от Гавриил, но въпреки това той бе по-нетърпелив от настоятеля си в очакване на успешния край.

Самуил стоеше неподвижен… Не се появяваше друг наследник освен Гавриил… Старецът съчувствуваше на младежа, но той бе свещеник и с него щеше да приключи името Ренепон и това огромно и с труд събирано богатство нямаше да се използува според волята на завещателя.

Участниците в тази сцена стояха прави около кръглата маса.

Когато нотариусът ги покани да седнат, Самуил посочи бележника с черната подплата и каза:

— Господине, заповядано ми е да поставя тук този дневник. Той е заключен, но ще ви дам ключа, след като прочетете завещанието.

— Да, така пише и в бележката, която придружава завещанието — каза господин Дюмеснил, — когато то е било оставено през 1682 година при господин Тома дьо Семилие, царски съветник, нотариус в Парижкия съд, който по онова време е живял на царския площад на номер 13.

Като каза това, Дюмеснил извади от червена папка от марокен голям пергаментов свитък, пожълтял от годините. Към него с копринен конец бе привързана също пергаментова бележка.

— Господа — каза нотариусът, — бъдете добри и седнете, за да ви прочета тази бележка, която определя реда за отваряне на завещанието.