Йожен Сю - Скитникът евреин

Стъпките на евреина отекваха в салона. Внукът на Исак Самуил се натъжи като си помисли, че стъпките на прадядо му последни са издавали същия звук в тази къща преди сто и петдесет години. Към това се прибави и споменът за светлината, която бе видял сутринта да излиза през седемте отвора на оловната обвивка на чардака. И въпреки смелия си характер, старецът настръхна, когато взе втория ключ, на който бе написано „ключ от червения салон“, и отвори една двукрила врата, през която се влизаше във вътрешните стаи. Беше отворен само един от многото прозорци и той осветяваше просторната стая, чиито стени бяха покрити с тъмночервени килими, а подът бе застлан с дебел турски губер. По краищата хармонично бяха подредени големи дървени и позлатени кресла от времето на Людовик XIV. Срещу входната врата имаше друга, която водеше към съседната стая. Всички мебели бяха бели и украсени с резба, а ъглите им бяха позлатени. От двете страни на вратата имаше големи ракли от Бул, обковани с мед, върху които бяха поставени бледозелени съдове. Срещу камината от тъмносив мрамор се виждаше прозорец с тежки завеси от дамаска, целите избродирани, на чийто горен край имаше назъбена лента, върху която висяха копринени пискюли. Във венецианското огледало се отразяваха украсените свещници и стенен часовник. В средата на салона имаше голяма кръгла маса, покрита с малинено кадифе.

Като приближи до масата, Самуил видя малък бял пергамент със следния надпис:

„В този салон ще се отвори завещанието ми. Останалите помещения ще стоят затворени до прочитането на последните ми желания. М. дьо Р.“

— Да — въздъхна евреинът, като гледаше развълнуван тези редове, писани толкова отдавна — така заръча и баща ми. Останалите стаи от къщата са пълни с неща, които господин Ренепон цени високо не заради стойността, а заради произхода им и защото траурният салон е нещо странно и тайнствено. Но — добави на себе си той, като извади от джоба си бележник, подплатен с черна шагренова кожа и медна кутийка, от която извади ключа — ето равносметката на касата, която ми е заповядано да донеса тук, преди да дойдат наследниците.

Когато Самуил оставяше бележника на масата, в салона цареше гробна тишина. Изведнъж нещо естествено и в същото време страшно, го извади от състоянието му. В съседната стая чу ясното, звучно и бавно биене на часовник, който отмери десет часа.

Самуил беше човек разумен и не можеше да повярва, че има часовник, който да работи сто и петдесет години, затова се зачуди как може да не е спрял толкова години и как толкова точно може да показва часа. Обхванат от любопитство, старецът понечи да влезе в стаята, но веднага си припомни заповедите на баща си, затова спря пред вратата и се ослуша внимателно. След като се замисли върху това странно явление, Самуил го сравни с не по-малко странния случай със светлината, която видя сутринта и реши, че между тях има някаква връзка. Старецът не можеше да вникне в истинската причина, но си обясняваше тези неща с подземните канали, които според легендата, свързват избите на къщата с отдалечени места и през които непознати лица могат да влизат няколко пъти за един век. Отдаден на тези размисли, Самуил приближи до камината, когато слънчев лъч освети два големи портрета, поставени от двете й страни, които евреинът още не бе видял. Бяха портретите на мъж и жена, и двамата нарисувани прави, в естествена големина.

Жената беше между двадесет и пет и тридесет години. Тъмночерна коса увенчаваше бялото й, благородно и високо чело. Прическата й никак не приличаше на прическата, която госпожа Севине беше направила модна по времето на Людовик XIV, а напомняше прическите от няколко портрета на Веронезе, при които няколко вълнообразни къдрици покриват бузите, а на тила косата е прибрана на кок. Над сините като сапфир очи се виждаха източени вежди. В тъжния и горд поглед имаше нещо ужасно. Тънкият нос завършваше с леко разширени ноздри. Тънка усмивка бе изкривила леко устните. Лицето бе продълговато и бледо, с леко алени страни. Положението на шията и на главата показваше изящност и вродено достойнство. Една моминска дреха от черно и лъскаво сукно достигаше до раменете, а прилепната около тънката и висока фигура, покриваше с гънките си краката. В стойката на тази жена личеше благородство и простота. Гордата й глава бе на фона на тъмносиво небе, изпъстрено с няколко облака, зад които бяха загатнати синкавите върхове на далечни хълмове, потънали в сянка. По начина, по който бе нарисувана картината, можеше да се разбере, че жената е поставена на височина, откъдето гледа целия небосклон. Погледът й бе замислен и тъжен.