Йожен Сю - Скитникът евреин

— Един човек желае да говори с господин Родин.

Преди да тръгне с евреина, Родин подаде на отец д’Егрини няколкото думи, които бе драснал върху листчето от бележника си, и излезе неспокоен и заинтересуван да разбере кой е дошъл да го търси на улица „Свети Франц“.

Отец д’Егрини и Гавриил останаха сами.

Притеснен, отец д’Егрини държеше в ръка бележката на Родин, без да се сети да я отвори и си мислеше какво ли ще каже още Гавриил за миналото. Той не смееше да отговори на укорите му от страх да не го разсърди, а и защото се надяваше да получи все пак добър резултат.

Според правилата на Исусовото общество, Гавриил не можеше да има нищо свое. Освен това отецът се бе постарал да получи съгласието му да се откаже от всички имоти, които би могъл да придобие някой ден в полза на Обществото. Началото на този разговор обаче показваше такава промяна на отношението на Гавриил към Обществото, че той можеше да реши да прекъсне връзките си с него. В такъв случай нищо не го задължаваше да изпълни обещанията си 15. На практика дарението пропадаше тъкмо когато той се надяваше, че слага ръка върху огромното богатство на рода Ренепон. От всички трудности, които изпита д’Егрини покрай това наследство, нито една не бе толкова неочаквана и така опасна. И той с вътрешен трепет зачака развръзката на този разговор.

— Задължен съм да продължа разказа за изминалия си живот — започна мисионерът — до самото ми тръгване за Америка. Скоро ще разберете защо е необходимо да го направя… Когато научих за мнимото желание на майка ми, аз се съгласих, колкото и скъпо да ми струваше това. Напуснах мрачната къща и първите години на юношеството си прекарах в една семинария на Обществото. Взех това решение не от непреодолима религиозност, а за да изпълня дълга към майка си. Но истинският дух на Христовата вяра е тъй животворен, че се почувствувах готов да приложа чудесната наука на божествения Спасител. Семинарията беше благословено място, в което проповядваха любов към човечеството, неизразимата сладост на милосърдието и търпението, където тълкуват безсмъртното Христово учение в най-широк и плодотворен смисъл, където най-накрая се подготвят за великото предназначение: да умилостивиш богатите и щастливите да състрадават братята си. Една възвишена и свещена наука, на която нищо не може да се противопостави.

Последните думи Гавриил произнесе просълзен.

— Да, синко, такъв е духът на християнството. Но преди всичко, необходимо е да се изтълкува и изучи буквата му — отвърна хладно отец д’Егрини. — Затова служат семинариите на нашето Общество. Тълкуването на буквата е плод на разбор, на послушание и подчинение, а не на сърцето и на чувствата.

— Много добре разбрах това, отче… Още с влизането си в семинарията видях надеждите си измамени. Сърцето ми отново се сви. Вместо огнището на живот, любов и младост, за което мечтаех, в мълчаливата и студена семинария намерих същото потъпкване на благородните пориви, същата желязна дисциплина, същата система на взаимно предателство, същото недоверие и същите непреодолими пречки за каквото и да било приятелство. Пламъкът в душата ми угасна и постепенно попаднах в плен на навиците на пасивния и машинален начин на живот. Той се ръководеше от безмилостни началници по същия начин, по който се осъществява работата на един часовник.

— Така е, защото редът, подчинението и изпълнителността са основата на нашето Общество.

— Това не е живот, а смърт. В тази обстановка, която потискаше всяко благородно начало, аз изучавах мрачните и зловещи науки, схоластиката и богословието. Те са заплашителни и враждебни, пораждат мисли за опасности, за борби, за война, но никога не за мир, напредък и свобода.

— Богословието, скъпи синко — вметна строго д’Егрини — е и щит, и меч. Щит, за да защитава католическото учение, и меч, за да напада ереса.

— Но, отче, Исус Христос и апостолите не познаваха тази мрачна наука. А от обикновените им и трогателни думи хората се възраждаха, свободата заместваше робството… Нима Евангелието не е достатъчно, за да се проповядва между хората любовта? Но вместо да ни говорят така, най-често ни разказваха за религиозни войни и потоците кръв, пролети за угаждане на Бога и за унищожаване на ереса. Тези проповеди правеха живота ни още по-тъжен. Отношенията ни ставаха все по-завистнически и подозрителни. Като привикнахме на доносничеството, изпаднахме в тайна омраза и вътрешна вражда. Аз не бях нито по-добър, нито по-лош от останалите — дългите години на пасивно послушание ме отучиха да разсъждавам, да мисля свободно. Те ни караха да бъдем покорни и разтреперани пред началниците си. Всички носехме един и същ бледен, мрачен и мъртвешки отпечатък. Най-накрая ме ръкоположиха. Щом станах свещеник, вие, отче, ме поканихте да вляза в Исусовото общество или по-точно, някак неусетно и несъзнателно взех това решение… Как стана, не зная. От дълги години нямах вече своя воля… Преминах всички изпитания. Последното беше решително… Прекарах няколко месеца мълчаливо в килията си, покорно и машинално, изпълнявайки една странна ваша заповед. През цялото време никой, освен Ваше Преподобие, не идваше при мен. Не чух никакъв друг човешки глас, освен вашия. Понякога нощем изпитвах страх… Умът ми, отслабнал от пост и уединение, се измъчваше от ужасни видения. В други случаи усещах немощ, но и някакво спокойствие, щом си помислех, че с обричането си завинаги се освобождавам от тежестта на волята и мисълта… Тогава ставах отпуснат и безчувствен, подобно на нещастниците, които изненадани от снега и студа, им се предават… Чаках нещастния час. Най-накрая, както повеляваше дисциплината, задушен в агонията си 16исках времето да премине по-бързо, за да изпълня последното действие на издъхващата си воля — да дам клетва, че се отричам от нея…