Йожен Сю - Скитникът евреин

— Не мога да повярвам, синко, че ще ни раздели пропаст. Освен пропастта от болка, която бих изпитал, ако се разболеете. Но, говорете, слушам ви…

— Наистина, изминаха дванадесет години — продължи Гавриил, — откакто по ваше настояване влязох в училището на Исусовото общество. Влязох с любов и доверие. Но как бяха насърчени детските ми чувства? Ето как. Настоятелят веднага посочи две по-големи от мен деца и ми каза: „Ще предпочиташ тези приятели. Винаги ще се разхождате заедно — правилникът забранява разговор само между двама. Правилникът също така те задължава да слушаш внимателно какво си говорят приятелите ти и да ми го съобщаваш. Защото децата, без да знаят, могат да направят някаква грешка. Ако ги обичаш, трябва да ми съобщаваш за лошите им намерения, за да можем с бащински съвети да изпреварим грешките им и да ги избавим от наказание. По-добре ще е да се изпревари злото, отколкото да бъдат наказани.“

— Да, — каза отец д’Егрини — такива са правилникът на училищата, както и думите, с които посрещаме всички новопостъпили ученици.

— Знам, отче — отвърна тъжно Гавриил. — Аз, послушен и лековерен, след три дни започнах да подслушвам другарите си, да запаметявам разговорите им и да ги съобщавам на настоятеля, който ме хвалеше… Онова, което искаха от мен, е неприлично. Но Бог ми е свидетел, мислех, че изпълнявам дълга си. Дори бях щастлив, че получавам заповеди от настоятеля си, когото уважавах и чиито думи детската ми доверчивост приемаше като Божиите слова… Веднъж наруших едно от правилата и настоятелят ми каза: „Дете мое, ти заслужаваш по-голямо наказание, но ще ти простя, ако успееш да заловиш някого от приятелите си да прави същото нарушение, което направи и ти“ 12. И за да не приема думите му като подтик да извърша предателство, заради личната си изгода, настоятелят добави: „Аз ти казвам това, което е от полза за спасението на твоя приятел. Ако той сега избегне наказанието, ще се научи на лошо. Когато го заловиш да извършва нещо грешно, ще успееш в две неща: най-напред ще помогнеш за спасението му, а след това ще се избавиш от заслуженото наказание. То ще ти бъде опростено заради грижата ти към ближния.“

— Наистина, синко — поде отец д’Егрини, все повече обезпокоен от думите на Гавриил, — всичко това е според правилника на нашите училища и според обичаите на членовете на нашето Общество, които се дебнат помежду си, без това да нарушава взаимната им любов и братство. Това помага за духовния им напредък, особено щом са получили заповед или това се изисква от настоятеля… 13

— Знам! — извика Гавриил. — Знам, че в името на най-свещеното нещо у хората ме подтиквахте към злото.

— Синко — каза отец д’Егрини, който се опитваше да скрие нарастващия страх, преструвайки се, че тези думи засягат достойнството му. — Най-малкото е странно да казвате на мен подобни думи!

В същото време Родин се отдръпна от мястото, където се бе облегнал и започна да се разхожда из стаята замислено, като продължаваше да гризе ноктите си.

— Съжалявам — добави отец д’Егрини, — че се налага да ви припомня, че на нас дължите възпитанието, което сте получили.

— Резултатите бяха такива, отче — продължи Гавриил, — че в началото вършех всичко безкористно, но заповедите на настоятеля ме накараха да извървя още една крачка по лошия път… За да се спася от наказание, станах предател. Доверието и послушанието ми бяха толкова големи, че свикнах да изпълнявам тази долна двойствена роля. Но веднъж, измъчван от угризения на съвестта, се попитах дали човеколюбивата и благочестива цел, която придаваха на предателствата, е достатъчно основание да оправдае тяхното извършване. Когато попитах настоятеля, той ми каза, че не е моя работа да разсъждавам, а да слушам и да изпълнявам, а отговорен за действията ми е той.

— Да… — въздъхна отец д’Егрини. — Имал съм право, когато се възпротивявах на отиването ви в Америка…

— Но Провидението ми помогна в тази нова, плодородна и свободна земя да се замисля върху настоящето и миналото и най-накрая да разбера всичко — възкликна Гавриил. — Да, в Америка, след като за пръв път се намерих лице в лице с Божието величие, преминавайки през пустините, смаян от невижданото великолепие и величие, именно в Америка се зарекох… След малко, отче, ще ви кажа в какво се заклех, но повярвайте, ужасен бе денят, в който бях принуден да се страхувам от онова, което съм почитал, и да проклинам онова, което съм благославял дълго време… Уверявам ви, отче — приключи Гавриил с насълзени очи, — че тогава не плаках само за себе си.