Йожен Сю - Скитникът евреин

Образът на жената, ужасните открития в завещанието, величието на идеите, изказани в последните препоръки на господин Ренепон, все още владееха мислите му, когато Самуил подаде на нотариуса ключа от дневника и каза:

— В този дневник, господине, ще намерите днешното състояние на сумите, които са при мен и които са резултат от сложните лихви на сто и петдесетте хиляди франка, които господин Марий Ренепон е поверил на дядо ми.

— На дядо ви? — възкликна отец д’Егрини. — Искате да кажете, че тези пари постоянно са били в ръцете на вашия род?

— Да, господине. И след малко ще донеса тук ковчежето, в което се намират сметките.

— И на колко възлизат те? — равнодушно попита Родин.

— Както може да се увери господин нотариусът — отговори Самуил естествено, сякаш ставаше дума само за първоначалните сто и петдесет хиляди — в касата се намират в текущи сметки двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет…

— Какво говорите, господине! — прекъсна го отец д’Егрини.

— Да? Такова количество… — прибави Родин, който може би за пръв път в живота си загуби хладнокръвие. — Такова…

— Казах, господине — повтори старецът, — че в касата се намират сметки за двеста милиона и сто и седемдесет хиляди франка, както ще се уверите веднага, господин нотариус, защото жена ми вече ги носи.

И наистина в това време Бетсабеа влезе вътре и донесе чимширеното ковчеже, което постави на масата, размени поглед със Самуил и излезе.

Когато Самуил обяви сумата, настъпи мълчание. Освен пазача, останалите участници смятаха, че сънуват. Отец д’Егрини и Родин се надяваха на четиридесет милиона, а богатството излезе пет пъти по-голямо. Гавриил, който не знаеше силата на сложната лихва, изкарваше богатството около три или четири милиона франка, затова остана изумен, когато научи истинското количество на богатството. При цялата му безкористност, той се чувствуваше замаян от мисълта, че това богатство може да бъде негово. Нотариусът, който преглеждаше сметките на Самуил, също не вярваше на очите си. А умълчаният евреин тъгуваше, че не се яви друг наследник.

Сред дълбокото мълчание, часовникът, закачен на стената на съседната стая, започна да отмерва дванадесет часа.

Самуил настръхна, после въздъхна, тъй като след няколко секунди изтичаше съдбоносният срок.

Родин, отец д’Егрини, Гавриил и нотариусът бяха толкова объркани, че никой от тях не забеляза колко бе странно да слушат ударите на часовника.

— Обед! — извика Родин и неволно постави ръце върху ковчежето, като че искаше да го вземе.

— Свърши се най-накрая! — извика и отец д’Егрини с радостно изражение. После се хвърли в обятията на Гавриил, прегърна го и прибави: — Ах, скъпи синко, колко бедняци ще ви благославят! Вие сте втори свети Викентий де Пауло. Сигурен съм, че ще ви провъзгласят за светец…

— Нека благодарим най-напред на Провидението — каза Родин и коленичи — задето позволи такова богатство да се употреби за Божията воля.

Ударът дванадесет и всички станаха.

Тогава нотариусът каза тържествено:

— Понеже до обед не се яви друг наследник на Марий Ренепон, изпълнявам волята на завещателя и провъзгласявам в името на правото и закона, господин Франсоа Мари-Гавриил дьо Ренепон, който се яви тук, за единствен наследник и стопанин на движимите и недвижими имоти и всякакъв вид запаси, останали в наследство от завещанието. Господин Гавриил Ренепон, свещеник, доброволно дари тези имоти, с утвърден от нотариуса акт, на господин Фредерик-Емануил дьо Бордевил, маркиз д’Егрини, свещеник, който по силата на този акт, прие тези имоти и сега е законен стопанин, на мястото на Гавриил Ренепон по силата на това дарение приживе, направено от мен тази сутрин и подписано от Гавриил Ренепон и Фредерик д’Егрини, свещеници.

В това време в градината се чу глъчка. Бетсабеа влезе запъхтяна и каза на мъжа си:

— Самуиле, един войник иска…

Бетсабеа не можа да добави нищо повече.

На вратата на червения салон се показа Дагоберт. Войникът беше бледен. Той беше изнемощял, облягаше се върху Агрикол, лявата му ръка бе превързана.

С появата на Дагоберт очите на Родин се зачервиха, като че цялата му кръв се качи в главата. Той се спусна към ковчежето така, сякаш бе решен да го покрие с тялото си и да го защитава дори с цената на живота си.

Отец д’Егрини не можа да познае Дагоберт, а Агрикол никога не беше виждал, затова в началото не проумя страха на Родин. Но той проумя всичко, когато чу Гавриил да извиква радостно и да се втурва към двамата, говорейки: