Йожен Сю - Скитникът евреин

— Боже мой, господин Дагоберт, какво смяташ да правиш?

Войникът изгледа Гърбавото, сякаш я виждаше за пръв път и сопнато й каза:

— Добър вечер, дъще… Колко е часът?

— Преди малко в „Сен Мари“ удари осем, господин Дагоберт.

— Осем часът — рече войникът на себе си. — Още е осем часът — и сложи пищовите до желязната пръчка. След това отново се заоглежда и умисли.

— Господин Дагоберт — осмели се да продума Гърбавото, — не носиш ли добри новини?

— Не.

Войникът изрече само тази дума и то толкова отсечено, че Гърбавото не посмя да го разпитва повече, млъкна и седна отново на мястото си. Сърдитко подпря глава на коленете й и също започна с любопитство да следи всички движения на Дагоберт. Той помисли още малко, отиде до леглото, взе един чаршаф, премери го, пресметна дължината му, обърна се към Гърбавото и рече:

— Дай ми ножица…

— Господин Дагоберт!…

— Хайде, миличка, дай ножицата — повтори Дагоберт кротко, но с тон, който не търпи възражения.

Шивачката взе ножицата от кошничката на Франциска и я подаде на войника.

— Сега хвани чаршафа от другия край и опъвай…

След малко Дагоберт разряза чаршафа на четири парчета по дължина, осука ги като въже и ги завърза един за друг. Така дължината му стана около двадесет крачки, но това явно не му беше достатъчно и той каза на себе си:

— Трябва ми и една кука — и отново се заоглежда наоколо.

Гърбавото съвсем се изплаши, защото вече нямаше никакви съмнения относно плановете на Дагоберт, и плахо му рече:

— Но Агрикол още не се е върнал, господин Дагоберт. Щом се бави толкова, сигурно ще донесе радостни новини…

— Да — каза войникът тъжно и продължи да търси с очи, — радостни като моите… — а после добави: — Ще ми трябва и една яка желязна кука…

Докато ровеше насам-натам, войникът намери една от дебелите сиви торби, които шиеше Франциска. Той я взе, разтвори я и каза на Гърбавото:

— Дъще, сложи вътре желязната пръчка и въжето. Ще ми бъде по-лесно да ги нося…

— Господи — извика Гърбавото, но послуша Дагоберт, — ти се каниш да излезеш, без да дочакаш Дагоберт. Но той може да донесе добри новини…

— Бъди спокойна, дъще, ще изчакам сина си. Не мога да тръгна оттук преди десет часа. Имам време…

— Но, господин Дагоберт, ти си изгубил всякаква надежда, нали?

— Напротив, имам надежда, но в себе си… — и като каза това, той завърза отворения край на торбата и я сложи на масата до пищовите.

— Господин Дагоберт, нали ще изчакаш поне Агрикол да се върне?

— Ще го изчакам… Ако се върне преди десет часа.

— Значи, ти си решил.

— Всичко съм решил. Но не предполагах, че съм толкова глупав, че да вярвам на лоши поличби.

— Понякога предзнаменованията не лъжат, господин Дагоберт — каза Гърбавото, като се мъчеше по някакъв начин да отклони войника от опасното му решение.

— Да — отвърна той, — наивните жени говорят такива работи. И въпреки че не съм наивна жена, онова, което видях преди малко ми преряза сърцето. Вероятно сметнах гнева си за предчувствие.

— Какво видя?

— Ще ти разкажа, дъще, тъкмо времето ще мине… — сетне замълча и попита: — Удари и половина, нали?

— Да, господин Дагоберт, осем и половина.

— Още час и половина — каза Дагоберт сподавено. Сетне добави: — Ето какво видях. Преди малко, когато минавах по една малка уличка, видях голямо червено съобщение, на което беше нарисувана пантера, която разкъсва един бял кон. Като я видях, кръвта ми кипна, защото една черна пантера изяде моя бял кон, приятеля на Сърдитко. Казваше се Смешльо.

Щом чу познатото име, Сърдитко изправи глава и погледна Дагоберт:

— Виждаш ли, животните имат памет. Сеща се — рече Дагоберт и въздъхна. После се обърна към кучето си и му каза: — Спомняш ли си Смешльо?

Щом чу отново името, изречено нежно от господаря му, Сърдитко изръмжа и кротичко излая, за да потвърди, че не е забравил стария си приятел.

— Наистина, господин Дагоберт, не е било много приятно да видиш черната пантера, която е разкъсала коня ти, пък макар и нарисувана.

— Да беше само това. Приближих се до съобщението и чета, че някой си Морок пристига от Германия и ще показва в един театър различни диви животни, които е опитомил, между които великолепен лъв, тигър и черна явска пантера на име Смърт.

— Какво страшно име — рече Гърбавото.

— Още по-страшно ще ти се види, ако ти кажа, че това е същата пантера, която преди четири месеца удуши коня ми близо до Лайпциг.

— Ах, Боже мой… Прав си, господин Дагоберт, това е ужасно!