Йожен Сю - Скитникът евреин

— Как така?

— Още една дума, Гърбаво. Госпожица Кардовил каза ли ти, че утре непременно трябва да бъде на свобода?

— Не, защото когато ми даде пръстена за граф Монброн, тя ми каза: „Благодарение на него утре или вдругиден аз и дъщерите на маршал Симон ще бъдем свободни…“

— Какво искаш да кажеш? — попита нетърпеливо Дагоберт сина си.

— Когато преди малко дойде да ме освободиш от затвора — поде ковачът, — аз ти казах, че имам да изпълня един свещен дълг и ще те намеря у дома…

— Да, а аз ходих да се моля за разни неща, но ще ти разкажа след малко.

— Веднага изтичах на улица „Вавилонска“, защото не знаех, че госпожица Кардовил е луда или я правят на луда. Един слуга ми отвори и ми каза, че госпожицата ненадейно е полудяла. Разбираш, тате, какъв удар беше това за мен. Попитах го къде е, а той ми отговори, че не знае. Тогава го попитах дали мога да разговарям с някой от роднините й. Но понеже облеклото ми не вдъхва голямо доверие, той ми отговори, че няма никой. Бях отчаян. Мина ми през ума, че щом е луда, лекарят й сигурно знае къде са я отвели. Ако тя е в състояние да общува, той ще ме заведе при нея, а ако не е и роднините й ги няма, ще кажа на него, защото често докторът е и приятел. Попитах слугата дали знае кой е лекарят на госпожица Кардовил. Той веднага ми каза името и адреса му: доктор Баление, ул. „Тарен“ №12. Хукнах натам, но беше излязъл. Близките му ми казаха, че към пет часа мога да го намеря в неговата болница, която е близо до манастира. Ето защо се срещнахме тук.

— А медальонът? Медальонът — каза Дагоберт нетърпеливо. — Къде видя медальона?

— За него и за други неща, за които писах на Гърбавото, исках да се видя с госпожица Кардовил и да й съобщя за някои важни открития.

— Какви са тези открития?

— Ето какви, тате. В деня, когато ти тръгна, аз отидох при нея, за да я помоля да ми стане гарант. Но са ме следили. Тя научи това от една своя слугиня. За да ме спаси от арестуването, тя ме скри в едно скривалище в двореца си. Беше малка сводеста стаичка, осветена отгоре, през някакъв процеп. След известно време започнах да виждам добре. Нямах какво да правя и започнах да се извръщам наоколо. Стените бяха украсени с дърворезби. Вратата на скривалището беше майсторски обкована с железа. Тъй като занаятът ми е такъв, въпреки всички тревоги, започнах внимателно и любопитно да разглеждам направата. Всичко разбрах, само една медна петелка не можах да проумея за какво е. Дръпнах я към себе си, надясно, наляво — не помръдва. Накрая ми дойде наум, че тя е от някакъв друг механизъм и вместо да я дърпам, силно я натиснах навътре. Нещо веднага изскърца и видях, че над вратата на скривалището се спусна една дървена кутия. Понеже бях натиснал много силно петелката, от рязкото движение на земята падна едно медальонче с верижка.

— И на това медальонче видя адреса? — извика Дагоберт.

— Да, тате, и заедно с медальона падна и едно голямо, запечатано писмо. Наведох се да го взема и неволно прочетох адреса, написан с едри букви: „За госпожица Кардовил. Нека тя прочете книжата, веднага щом й се предадат.“ Под тези думи бяха изписани главните букви Р. и К., украсени с венетки и датата: „Париж, 12 ноември 1830.“ Обърнах плика от другата страна и видях върху двата печата същите главни букви и над тях корона.

— Печатите не бяха ли счупени? — попита Гърбавото.

— Съвсем цели.

— Тогава няма никакво съмнение. Госпожица Кардовил не е знаела, че притежава тези книжа — рече шивачката.

— И аз така си помислих, защото й бе поръчано веднага да отвори писмото. А оттогава са изминали близо две години, а печатите си стояха непокътнати.

— Очевидно — каза Дагоберт. — И какво направи след това?

— Върнах всичко на мястото и се заклех да съобщя на госпожица Кардовил. Но след малко ме откриха в скривалището. Повече не можах да се видя с госпожицата. Само успях да кажа на една от прислужниците й нещо като намек за намереното, с надеждата, че тя ще отвори очите на господарката си. И накрая, щом ми се удаде възможност да ти пиша, Гърбаво, помолих теб да намериш госпожица Кардовил…

— Но този медальон прилича на медальона на дъщерите на генерал Симон — каза Дагоберт. — Каква е тази работа?

— Тази работа е много проста, татко. Сега си спомням, че госпожица Кардовил им е роднина. Тя ми каза.

— Тя е роднина на Роз и Бланш?

— Без съмнение — рече Гърбавото. — Преди малко и на мен ми каза същото.

— Е, сега разбираш ли — поде Дагоберт и изгледа със свито сърце сина си, — че трябва да прибера децата още днес? Разбираш ли, че един ден закъснение ще бъде фатален, както ми каза и клетата им умираща майка? Разбираш ли най-сетне, че не мога да се задоволя с може би и утре, защото идвам от далечния Сибир с тези деца, за да ги заведа утре на улица „Свети Франц“? Разбираш ли най-после, че не мога да чакам повече и ще подпаля този манастир.