Йожен Сю - Скитникът евреин

Ковачът застигна с два скока баща си.

— Татко, не чукай — извика той и го хвана за ръката.

— Какво ти става?

— Гърбавото каза, че ако почукаш, всичко е изгубено.

— Какво?

— Тя ще ти разкаже.

Гърбавото ги застигна и каза на войника:

— Дагоберт, не бива да стоим пред тази врата, защото могат да ни видят. Ще събудим подозрение. По-добре да вървим покрай стената…

— Подозрение ли?! — възкликна войникът, но не се отдръпна от вратата. — Какво подозрение?

— Моля те, не стой там — каза Гърбавото толкова настоятелно, че Агрикол се присъедини към нея и рече на баща си:

— Татко, щом Гърбавото казва, значи има причини. Нека я послушаме. Болничната градина е наблизо. Оттам никой не минава. Ще можем да си поговорим на спокойствие.

— Бога ми, нищо не разбирам! — извика Дагоберт без да се помръдне от вратата. — Децата са тук и аз ще си ги взема. Ще си тръгна с тях. Това е работа за десет минути.

— Не се надявай, господин Дагоберт — каза Гърбавото. — Това е много по-трудно, отколкото си мислиш. Ела, ела. Не чуваш ли. В двора разговарят.

И наистина се чу един доста висок глас.

— Върви, татко, върви — каза Агрикол и задърпа баща си.

Сърдитко много се изненада от тези колебания и излая два-три пъти, без да се помръдне от мястото си, сякаш протестираше срещу унизителното отстъпление. Но след поканата на Дагоберт побърза да се присъедини към останалата войска.

Часът беше пет. Задуха силен вятър и гъсти дъждовни облаци покриха небето. На това място болничната градина граничеше с манастирската и беше пуста. Дагоберт, Агрикол и Гърбавото спокойно можеха да се съвещават в отдалеченото кътче.

Войникът едва сдържаше нетърпението си и щом завиха по улицата, каза на Гърбавото:

— Хайде, казвай, дъще. Като на тръни съм.

— Къщата, където са дъщерите на маршал Симон е манастир, господин Дагоберт.

— Манастир ли! — извика Дагоберт. — Трябваше да се сетя. Все едно — ще ги търся в манастира, както и навсякъде другаде.

— Но, господин Дагоберт, те са затворени тук против своята воля и против твоята, така че няма да ти ги дадат.

— Няма да ми ги дадат ли? Ще видим — и направи крачка към улицата.

— Татко — възпря го Агрикол, — почакай малко. Изслушай Гърбавото.

— Нищо не искам да слушам. Как така! Децата са тук, на две крачки от мен, аз зная това и да не ги взема веднага — доброволно или на сила? Бога ми, не го разбирам. Пусни ме!

— Господин Дагоберт, моля те, изслушай ме — каза Гърбавото и го хвана за другата ръка. — Има друг начин да прибереш нещастните госпожици, и то без насилие. Госпожица Кардовил ми каза, че ако употребиш насилие, всичко е загубено…

— Щом има друг начин, добре. Казвай бързо да видим какъв е.

— Ето пръстена, който госпожица Кардовил…

— Каква е тази госпожица Кардовил?

— Татко, същата онази великодушна госпожица, която искаше да ми стане гарант и на която имам да съобщя много важни неща.

— Добре, добре — поде Дагоберт, — и за това ще поговорим. Но какво означава този пръстен, Гърбаво?

— Ще го вземеш и веднага ще отидеш при господин граф Монброн на улица „Вандом“ №7. Този човек явно е влиятелен. Той е приятел на госпожица Кардовил и пръстенът ще го убеди, че тя те е пратила. Ще му кажеш, че тя е затворена в лудницата до манастира като невменяема и че в манастира насила са задържани дъщерите на маршал Симон.

— Добре, а после?

— После господин Монброн ще направи каквото е необходимо пред високопоставени лица, за да освободят госпожица Кардовил и двете дъщери на маршал Симон. И може би утре или вдругиден…

— Утре или вдругиден! — извика Дагоберт. — Може би! Днес, още сега ми трябват. В другиден и то може би, ще бъде късно. Все пак ти благодаря, Гърбаво. Задръж си пръстена. Предпочитам сам да си върша работата. Чакай ме тук, чедо.

— Какво смяташ да правиш, тате? — извика Агрикол и отново възпря войника. — Това е манастир! Помисли какво ще извършиш!

— Новобранец си ти и нищо не знаеш. А аз познавам правилата на манастирите като дланта си. Неведнъж ми се е случвало да ги използувам в Испания. Ето какво ще стане. Ще почукам и една портиерка ще ми отвори. Ще ме попита какво искам, а аз няма да й отговоря. Ще поиска да ме спре, но аз ще я подмина. А вляза ли веднъж в манастира, ще повикам децата си колкото ми глас държи и ще го обходя от горе до долу.

— Ами калугерките, господин Дагоберт? — попита Гърбавото и отново се помъчи да спре Дагоберт.

— Калугерките ще се спуснат подире ми, ще ме подгонят и ще се развикат като свраки без гнездо, зная това. Така спасих в Севиля една андалуска, която някакви нехранимайковци бяха затворили насила. Ще ги оставя да си крещят, а аз ще тичам из манастира и ще викам Роз и Бланш… Те ще ме чуят и ще ми отговорят. Ако са заключени, ще избия с каквото ми попадне вратата.