Йожен Сю - Скитникът евреин

От своя страна, госпожица Кардовил дълбоко се трогна и изненада, щом чу това простовато, дрипаво момиче да говори с подбрани, изискани изрази. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се стопяваше първоначалното й неприятно впечатление и постепенно то се превърна дори в симпатия. Със свойствената за жените бърза и остра наблюдателност, тя забеляза под дрипавата забрадка хубава, кестенява, гладка и лъскава коса. Забеляза също, че дългите й, бели и мършави ръце, макар и омотани в дрипи, бяха много чисти. Това показваше, че чистотата, старанието и себеуважението се бореха с ужасната сиромашия. И накрая, в бледите, скръбни черти на младата шивачка, в разумното, кротко и боязливо изражение на сините й очи Адриана откриваше трогателна, тъжна прелест и скромно достолепие, които прикриваха грозотата й. Госпожица Кардовил до полуда обичаше физическата красота, но духът й беше много възвишен, душата й много благородна, сърцето й много чувствително и тя умееше да оценява нравствената хубост, която често грееше на някое смирено и препатило лице. Но за нея това чувство беше съвсем ново, защото високото й положение в обществото до този момент не й бе дало възможност да се сближи с хора като Гърбавото.

След кратко мълчание, в което красивата благородничка и дрипавата шивачка се оглеждаха с изненада, Адриана каза на Гърбавото:

— Струва ми се, че се досещам за причината на вашето недоумение. Вероятно смятате, че разумните ми думи не подхождат на една луда жена, каквато са ви казали, че съм. А пък аз — добави госпожица Кардовил със съжаление и уважение, — намирам, че учтивият ви тон и приличните ви обноски не подхождат на положението, в което сте изпаднали. Така че моето учудване е по-голямо от вашето.

— Ах, госпожице — извика Гърбавото с толкова искрена радост, че очите й плувнаха в сълзи, — така е наистина! Излъгаха ме. Но когато преди малко видях колко сте красива и чух кроткия ви глас, изобщо не исках да повярвам, че ви е сполетяло такова нещастие. Но как попаднахте тук?

— Бедната! — подхвана Адриана напълно разстроена от състрадание към това превъзходно момиче. — Защо сте толкова нещастна, след като имате такова сърце и такъв остър ум? Но бъдете спокойна, няма да остана тук завинаги. Скоро ще се върнем на мястото, което се полага и на мен, и на вас. Повярвайте ми, никога не ще забравя, че сте презряла отчаяното си положение, оставайки без единственото си препитание — труда, и сте се постарала да дойдете при мен, за да ми бъдете полезна. Наистина, можете да ми направите голяма услуга и аз много се радвам, че ще ви бъда задължена. Но ще видите, че умея да бъда признателна — каза Адриана с топла усмивка. — Но преди да помислим за мен, нека помислим за другите. Брат ви е в затвора, нали?

— Благодарение на великодушието на един негов приятел вече сигурно не е, госпожице. Вчера вечерта баща му отнесе парите за гаранцията и му обещаха днес да освободят сина му. Но той ми писа от затвора, че има много важно съобщение за вас.

— За мен ли?

— Да, госпожице. Надявам се, че днес ще бъде пуснат. Но как би могъл да ви съобщи?

— На мен ли има да съобщи нещо? — повтори госпожица Кардовил изненадана. — Изобщо не мога да предположа за какво става дума. Но докато съм затворена тук, без връзка с външния свят, господин Агрикол не може да се обърне нито към мен лично, нито чрез друго лице. Ще трябва да чака, докато изляза оттук. Но това не е всичко. Трябва да спаси от този манастир две нещастни момичета, които заслужават повече съжаление от мен. Тук насила са затворени дъщерите на маршал Симон.

— Знаете ли имената им, госпожице?

— Когато ми съобщи за пристигането им в Париж, господин Агрикол ми каза, че са на петнадесет години и че много си приличат. Когато завчера се разхождах, както винаги, забелязах две малки отчаяни момиченца, които от време на време са показваха на прозорците на стаичките, в които живеят разделени — едното на долния, другото на горния етаж. Предчувствието ми подсказа, че това са сирачетата, за които ми бе говорил господин Агрикол и които живо ме интересуват, защото са мои роднини.

— Ваши роднини ли?

— Да. Но не можах да им помогна с нищо и само със знаци се опитах да им покажа колко ми е мъчно за тях. По сълзите и по помръкналите им личица разбрах, че са затворени насила в манастира, както аз — в тази къща.

— Досещам се, госпожице. Сигурно сте станала жертва на омразата на близките си.

— Каквото и да е положението ми, то не е толкова страшно, колкото това на момичетата, чието отчаяние е ужасно. Най-много ги съсипва раздялата им. Според думите на едното от тях, с което говорих преди малко, те също като мен са станали жертва на някаква гнусна интрига. Но благодарение на вас ще могат да се спасят. Откакто съм тук, нямам никакви връзки с външния свят. Не ми оставиха нито перо, нито хартия и нямам възможност да пиша на никого. Затова ме изслушайте внимателно и ще успеете да пресечете това отвратително гонение.