Йожен Сю - Скитникът евреин

— Говорете, говорете, госпожице!

— Тук ли е войникът, бащата на Агрикол, който доведе сирачетата във Франция?

— Тук е, госпожице. Ах, ако знаехте какво отчаяние и каква ярост го обзе, когато се върна и не намери децата, поверени му от умиращата им майка!

— Преди всичко трябва да се постарае да не действува със сила, защото ще провали всичко. Вземете този пръстен — и Адриана свали един пръстен от ръката си. — Дайте му го и нека той веднага отиде при… Сигурна ли сте, че ще запомните името и адреса на един човек?

— Да, госпожице, бъдете спокойна. Агрикол ми каза името ви само веднъж, но аз не го забравих. И сърцето има памет.

— Виждам, скъпа. Впрочем, запомнете името на граф Монброн.

— Граф Монброн. Няма да го забравя.

— Той е мой добър стар приятел и живее на площад „Вандом“ №7.

— Площад „Вандом“ №7. И това ще запомня.

— Нека бащата на Агрикол отиде при него още тази вечер. Ако не го намери, да го чака, докато се върне. Тогава да му даде този пръстен в уверение, че е изпратен от мен, и той ще го приеме. Нека му разкаже всичко: и за отвличането на децата, и адреса на манастира и затова, че съм затворена като невменяема в заведението на доктор Баление. Истината има собствено звучене и господин Монброн ще му повярва. Той е много опитен и умен мъж и думата му тежи. Сигурна съм, че веднага ще отиде, където трябва и след ден-два клетите сирачета и аз ще бъдем свободни. Благодарение на вас, разбира се. Но времето е скъпо, могат да ни сварят заедно. Побързайте, скъпа, вървете…

Когато Гърбавото се канеше да тръгне, Адриана й каза с толкова мила усмивка, с толкова нежен глас и сърдечност, че тя не можеше да не повярва на искреността й:

— Господин Агрикол ми каза, че по сърце приличам на вас. Сега разбирам какъв комплимент ми е направил и каква чест е това за мен. Моля, ви дайте ми ръката си — добави госпожица Кардовил с насълзени очи. После промъкна красивата си ръка между решетките на прозореца и я подаде на Гърбавото.

Думите и държанието на красивата благородничка бяха толкова чистосърдечни, че шивачката без всякакъв срам сложи бедняшката си, слаба и разтреперана ръка в дланта на Адриана. Тогава обзетата от искрено уважение госпожица Кардовил я поднесе до устните си и рече:

— Понеже не мога да ви прегърна като сестра затова, че ме спасявате, нека поне целуна тази благородна и светена от труд ръка.

В същото време в градината на доктор Баление се чуха стъпки. Адриана бързо се изправи и изчезна зад зелените дървета, прошепвайки на Гърбавото:

— Дързост, памет и надежда!

Всичко стана толкова светкавично, че младата шивачка не можа да реагира. Отново сълзи, но този път на радост, потекоха по страните й. Щом момиче като госпожица Кардовил я смяташе за своя сестра, целуваше й ръка и се гордееше, че по сърце прилича на нея — беднячката, изпаднала на дъното на пропастта и сиромашията, значи то почиташе братското равенство, което е толкова божествено, колкото и Божието слово и Евангелието. Има думи и впечатления, които са в състояние да накарат една добра душа да забрави цяла върволица от тежки години, защото те като гръмотевица разкриват собственото й величие. Така стана и с Гърбавото. Благодарение на великодушните думи на Адриана, тя за малко осъзна значението си. И макар, че това чувство бе кратко и неизразимо, тя събра длани и вдигна очи към небето с гореща признателност. Защото въпреки че не се причестяваше, никой на този свят не бе надарен като нея с толкова дълбоко и искрено набожно чувство, което спрямо догмата е същото, каквото е безкрайността на звездното небе спрямо свода на една църква.

Пет минути след като Гърбавото се раздели с госпожица Кардовил и напусна градината, без да я забележат, тя се качи на първия етаж и тихо почука на вратата на пералнята. Отвори й една калугерка.

— Тук ли е госпожица Флорин, сестро? — попита момичето.

— Не можеше да ви чака повече. Сигурно идвате от стаята на настоятелката.

— Да… сестро — каза шивачката и потопи поглед в земята — Ще имате ли добрината да ми кажете откъде да изляза?

— Вървете с мен.

Гърбавото тръгна след сестрата, но на всяка стъпка трепереше да не би настоятелката да я срещне и с пълно право да се учуди защо се е задържала толкова дълго в манастира. Най-сетне първата врата на обителта се затвори след Гърбавото. Тя притича през широкия двор, стигна до жилището на портиера и го помоли да отвори външната врата. В този момент чу плътен глас, който каза: