Йожен Сю - Скитникът евреин

— Ами калугерките, господин Дагоберт, калугерките!

— С виковете си калугерките няма да ме спрат да издъня вратата, да взема децата в прегръдките си и да се махна. Ако затворят вратата отвън, пак ще я избия. И така — добави Дагоберт, отскубвайки се от ръката на Гърбавото, — чакайте ме тук. След десет минути ще се върна. Чедо, иди да намериш кола.

Агрикол беше по-спокоен от баща си и добре познаваше наказателния закон, затова много се изплаши от последствията, които можеше да има странната постъпка на стария войник. Той се хвърли пред баща си и извика:

— Моля те, татко, още една дума…

— Боже мой, хайде, казвай по-бързо.

— Влезеш ли насила в манастира, всичко е изгубено.

— Как така?

— Първо, господин Дагоберт — каза Гърбавото, — в манастира има мъже. Преди малко видях на излизане портиера, който пълнеше пушката си, а градинарят разказваше за острата си коса и за стражата, която обикаля нощем…

— Да не мислиш, че се страхувам от пушката на портиера и косата на градинаря.

— Както и да е, татко. Моля те, послушай ме още малко. Ти ще почукаш, нали? Вратата ще се отвори и портиерът ще те попита какво искаш?

— Ще кажа, че искам да говоря с настоятелката и ще се вмъкна в манастира.

— Боже мой, господин Дагоберт — каза Гърбавото. Щом преминеш двора, ще стигнеш до втората врата, която е заключена. Там има калугерка, която отговаря само след като й кажат причината за посещението.

— Ще й кажа, че искам да видя настоятелката.

— Но, тате, в манастира никой не те познава и ще отидат да повикат настоятелката.

— Добре, а после?

— Тя ще дойде.

— И после?

— Ще те попита какво искаш?

— Как какво искам? Боже мой, децата си!

— Потърпи още малко, тате. Щом са взели такива мерки, можеш да не се съмняваш, че са задържали дъщерите на маршал Симон против тяхната воля и против твоята воля.

— Разбира се. Сигурен съм. За да успеят, завъртяха и главата на клетата ми жена…

— Тогава, тате, настоятелката ще ти отговори, че не разбира какво искаш и че дъщерите на маршал Симон не са в манастира.

— Аз пък ще й кажа, че са тук. Свидетел е Гърбавото, свидетел е и Сърдитко.

— Настоятелката ще ти отговори, че не те познава, че няма да ти даде обяснение и ще затвори вратата.

— Тогава ще избия вратата, щом ще стигаме дотам. Оставете ме, за бога, оставете ме!

— А портиерът ще чуе врявата, ще отиде при стражата, а тя ще те залови и арестува.

— Какво ще стане тогава с клетите деца, господин Дагоберт — попита Гърбавото.

Бащата на Агрикол беше разумен човек и разбра, че забележките на Гърбавото и на сина му са справедливи. Но знаеше също така, че сирачетата на всяка цена трябва да бъдат освободени преди утрешния ден. Тази мисъл беше толкова ужасна, че Дагоберт хвана с пламнали ръце челото си и се отпусна върху един камък, смазан от неумолимата съдба и от положението, в което беше изпаднал. Агрикол и Гърбавото, натъжени от мълчаливото му отчаяние, тъжно се спогледаха. Ковачът седна до войника и му рече:

— Успокой се, тате. Помисли какво ти каза Гърбавото. Ако отидеш с пръстена на госпожица Кардовил при онзи господин, който има влияние, госпожиците могат да бъдат освободени утре. В най-лошия случай, ще ги пуснат вдругиден…

— Какво ми говорите? Да ме подлудите ли искате? — извика Дагоберт и подскочи от мястото си. Той така изгледа Гърбавото и Агрикол, че те изплашени отскочиха назад. — Простете ми, деца — каза след дълго мълчание Дагоберт, идвайки на себе си, — не бива да избухвам затова, че не ме разбирате. Вие сте прави, но и аз имам право. Чуйте ме. Ти, Агрикол, си честен мъж, а ти, Гърбаво, си честно момиче. Нека никой не научи това, което ще ви кажа. Знаете ли защо доведох тези деца от далечния Сибир? За да бъдат утре сутринта на улица „Свети Франц“. Ако не се явят там, ще наруша последната воля на покойната им майка.

— Улица „Свети Франц“ №3 ли? — извика Агрикол.

— Да… Откъде знаеш номера? — попита Дагоберт.

— Този номер е написан на един бронзов медальон?

— Да — отговори бащата още по-учуден. — Кой ти каза?

— Почакай малко, тате. Остави ме да помисля. Мисля, че ще налучкам… Да, Гърбаво, ти ми каза, че госпожица Кардовил не е луда.

— Не, държат я насила в тази къща и не й позволяват никакви контакти. Тя добави, че може би е жертва на някакви гнусни интриги, както и дъщерите на маршал Симон.

— Вече няма никакво съмнение — извика ковачът. — Сега разбирам всичко. Госпожица Кардовил също трябва да бъде утре на улица „Свети Франц“, но тя не знае това.