Йожен Сю - Скитникът евреин

— По всичко личи, дядо Йероним, че тази нощ ще трябва да удвоим охраната. Отсега ще заредя в пушката си още два патрона. Настоятелката заповяда да обикалят две стражи, вместо една.

— Честно да ти кажа, Никола, на мен не ми трябва пушка — каза друг глас. — Косата ми е остра като бръснач. Може да е градинарско оръжие, но си го бива.

Разтревожена от думите, които случайно дочу, Гърбавото се приближи до стаичката на портиера и го помоли да й отвори.

— Ти пък откъде се взе? — подаде се от стаята си портиерът, в ръката с двуцевката, която пълнеше. Той изгледа подозрително и изпитателно момичето.

— Идвам от стаята на настоятелката — отвърна плахо Гърбавото.

— Да не лъжеш? — грубо каза Никола. — Не ми харесваш нещо… Както и да е, махай се бързо.

Пътната врата се отвори и Гърбавото излезе. Едва успя да направи няколко крачки и застина от почуда. Насреща й тичаше Сърдитко, а малко след него бързаше Дагоберт. Момичето тръгна към войника, но в същия момент един плътен, приятен глас извика отдалеч:

— Гърбаво!

Тя се обърна. На срещуположната страна видя затичания Агрикол.

Щом зърна Дагоберт и Агрикол, Гърбавото застина на няколко крачки от манастирската врата.

Войникът още не бе забелязал шивачката. Той бързаше след Сърдитко, който въпреки че бе измършавял, окалян, мръсен и настръхнал, потръпваше от радост и от време на време извръщаше умната си муцуна към своя господар.

— Да, да, разбирам те, мое клето старче — каза войникът с нежност, — ти си по-верен от мен. Ти не остави нито за миг милите ми дечица и вървя след тях. Чака ги прегладнял цял ден и цяла нощ пред вратата на къщата, където са ги отвели, и щом разбра, че няма да излязат, хукна към дома да ме търсиш. Тъкмо когато бях побеснял от отчаяние, ти извърши онова, което трябваше да свърша аз. Ти намери мястото, където са ги скрили. А какво показва това? Че животните струват повече от хората. Разбира се… Най-сетне… Скоро пак ще ги видя. Само като си помисля, че утре е 13 и че ако не беше ти, стари мой Сърдитко, всичко щеше да е загубено и тръпки ме побиват. Но дали ще стигнем скоро? Колко пуст квартал! И мръква вече.

Докато държеше това слово на Сърдитко, Дагоберт не сваляше очи от вярното си куче. Но изведнъж доброто животно заподскача и го изостави. Тогава той вдигна глава и на няколко крачки видя кучето, което подскачаше от радост пред Гърбавото и Агрикол.

— Гърбаво! — извикаха бащата и синът, щом видяха младата шивачка, доближиха се плътно до нея и я загледаха с безкрайна изненада.

— Добри новини, господин Дагоберт — каза тя щастлива, — Роз и Бланш се намериха. — После се обърна към ковача и добави: — Добри новини, Агрикол. Госпожица Кардовил не е луда. Видях се с нея.

— Не е луда! Какво щастие! — възкликна ковачът.

— Децата! — извика Дагоберт и хвана с разтреперани ръце Гърбавото. — Видя ли ги?

— Видях ги преди малко. Много са натъжени и отчаяни. Но не можах да говоря с тях.

— Ах! — изпъшка Дагоберт и се хвана за гърдите. — Никога не съм предполагал, че сърцето ми може да бие толкова силно. И пак благодарение на кучето ми… Знаех, че така ще стане… Както и да е, прилошава ми от радост.

— Както виждаш, татко, денят е добър — каза Агрикол и погледна Гърбавото с признателност.

— Прегърни ме, скъпа дъще — добави войникът, притисна ръцете на Гърбавото към гърдите си и тръпнещ от нетърпение каза: — Да потърсим бързо децата.

— Ех, Гърбаво — каза Агрикол трогнат, — връщаш спокойствието, а може би и живота на баща ми. Но откъде знаеш, че госпожица Кардовил…

— Чиста случайност… А ти как попадна тук?

— Сърдитко спря и лае — извика Дагоберт, който ги беше изпреварил с няколко крачки.

И наистина, кучето също гореше от нетърпение да види сирачетата. Но тъй като знаеше по-добре от господаря си къде се намират, то застана пред вратата на манастира и започна да лае, за да привлече вниманието на Дагоберт. Войникът разбра кучето, смигна заговорнически на Гърбавото и рече:

— Тук ли са децата?

— Да, господин Дагоберт.

— Сигурен бях. Вярно куче. Да, животните струват повече от хората. Освен теб, Гърбаво. Ти струваш повече и от хората, и от животните. Най-сетне… Клетите дечица! Ще ги видя, ще си ги прибера — казвайки това, Дагоберт се затича, въпреки старостта си, за да отиде по-бързо при кучето.

— Агрикол — извика Гърбавото, — не позволявай на баща си да чука на тази врата, защото всичко ще провалим.