Йожен Сю - Скитникът евреин

— Още не съм свършил — каза Дагоберт и лицето му още повече помръкна. — Това не е всичко. Този Морок, господарят на пантерата, стана причина в Лайпциг да арестуват мен и децата.

— И този ужасен човек е в Париж! Той ви преследва! Ох, прав си, господин Дагоберт, трябва да се пазиш, това е лошо предзнаменование.

— Да, лошо за онзи нещастник, ако го срещна. Имаме с него стари сметки за оправяне.

— Господин Дагоберт — извика Гърбавото и започна да се ослушва, — някой тича по стълбите. Сигурно е Агрикол. Носи добри новини…

— Тъкмо ще ми улесни работата — оживи се войникът, без да отговаря на Гърбавото. — Агрикол е ковач, той ще ми намери желязна кука.

След малко Агрикол влезе, но от пръв поглед шивачката разбра по начумереното му лице, че се е излъгала.

— Как е? — попита Дагоберт и от тона му пролича, че вярва в успеха на Агрикол. — Какво ново?

— Ах, тате, иде ми да полудея и да разбия главата си в някоя стена — извика Агрикол с негодувание.

Дагоберт се обърна към Гърбавото:

— Видя ли, дъще, сигурен бях, че така ще стане.

— Ти видя ли се с граф Монброн? — попита ковачът.

— Преди три дни граф Монброн заминал за Лотарингия. Това са добрите ми новини — отвърна войникът с горчива ирония. — Да видим твоите какви са. Разкажи ми всичко. Искам да се убедя напълно, че правосъдието, което както ти каза преди малко, закриля и защитава честните хора, в някои случаи ги оставя на произвола на нехранимайковците. Да, имам нужда от това. И от една кука. Ти ще ми я дадеш.

— Какво искаш да кажеш, тате?

— Първо ми разкажи какво си направил. Имаме време. Преди малко удари осем и половина. Кажи, къде беше, след като се разделихме.

— При пристава, който вече бе приел оплакването ти.

— И какво ти каза той?

— След като ме изслуша много учтиво, каза: „Тези момичета преди всичко се намират в почтено заведение — манастир, което ще рече, че няма защо да бъдат извеждани оттам. Освен това, не мога да поема отговорността и да повярвам само на вашите думи. Утре ще направя доклад до когото трябва и после ще видим.“

— А после, после… Както виждате, всички отлагат — каза войникът.

— Аз му отговорих, че трябва да се действува още тази вечер, още тази нощ, защото ако утре тези момичета не са на улица „Свети Франц“, ще понесат огромни щети. Приставът ми отвърна, че много съжалява, но не може по моето или по бащиното ми заявление да пристъпя закона, защото ние не сме роднини, пък дори и роднините да искаха това, пак не би го направил. В правосъдието имало протакания и формалности, на които трябва да се подчиняваме.

— Разбира се — обади се Дагоберт, — трябва да се подчиняваме, дори ако се наложи да станем страхливци, измамници и неблагодарници…

— А за госпожица Кардовил каза ли му? — попита Гърбавото.

— Да. И за нея ми отговори същото. Това наистина било много важно и макар да го съобщавам, нямало никакви доказателства за думите ми, защото трето лице ме е уверило, че госпожица Кардовил не е луда, а това не било достатъчно. Каза ми, че всичките луди твърдят, че не са луди и не може заради моето заявление да употребява насилие срещу заведението на един уважаван лекар. Въпреки това приемал заявлението ми и щял да доложи, но всичко трябвало да стане според закона.

— Когато преди малко исках да действувам сам — каза сподавено Дагоберт, — не предвидих ли всичко? Но се оказах малодушен и ви послушах!

— Но онова, което искаше да направиш, тате, беше невъзможно. Ти се съгласи, че се излагаш на големи опасности.

— И така — каза войникът, без да отговори на сина си, — аз ти обясних, че напразно ще се опитваш да изведеш по законен път от манастира Роз и Бланш тази вечер, или поне утре сутринта.

— Да, тате, законът не признава бързането и този въпрос не може да се реши по-рано от ден-два.

— Това ми е достатъчно — каза Дагоберт, стана и започна да се разхожда из стаята.

— Но аз не се ограничих само с това — продължи синът му. — Не можех да повярвам, че правосъдието ще си запуши ушите пред тези справедливи обвинения и в отчаянието си хукнах към съда. Надявах се, че поне там ще намеря някой съдия, който ще приеме оплакването ми и ще му даде ход.

— И какво стана? — попита войникът.

— Казаха ми, че бюрото на кралския прокурор се отваря всеки ден от пет до десет часа. Като се сетих за твоя гняв и за положението на госпожица Кардовил, реших да опитам на друго място. Влязох в един войнишки участък, командуван от един поручик и му разказах всичко. Той видя, че съм много развълнуван и разпален и явно бях убедителен, защото ме съжали. Господин поручик, казах му аз, направете ми услуга, изпратете един подофицер и двама войници до манастира, за да можем да влезем вътре по законен път. Ще поискаме да се видим с дъщерите на маршал Симон и ще ги оставим сами да решат, там ли да останат или да дойдат с баща ми, който ги е довел от Русия. И ще се разбере дали не са затворени там против волята им.