Йожен Сю - Скитникът евреин

— И какво ти отговори той? — попита Гърбавото в момента, в който Дагоберт започна да се разхожда из стаята.

— Искате ми невъзможно нещо — каза ми той. Разбирам, че имате право, но не мога да поема такава строгост. Ако вляза в манастира със сила, веднага ще ме уволнят. Най-добре е да се почака, каза ми поручикът. Като видях, че това е всичко, което можех да направя, върнах се.

Като каза това ковачът, грохнал от умора, се отпусна тежко върху един стол.

Дълбоко мълчание настъпи след думите на Агрикол, защото те унищожаваха и последните надежди на тримата, които не можеха да произнесат звук, смазани от удара на неумолимата съдба.

Тази случка стана още по-зловеща и тъжна от още едно ново произшествие.

Вратата, която Агрикол бе оставил открехната се отвори и жената на Дагоберт, Франциска Балдуин, се показа на прага бледа и изнемощяла като едва се крепеше на краката си. Войникът, Агрикол и Гърбавото се бяха замислили толкова дълбоко, че никой не я забеляза в първия миг.

Тя пристъпи в стаята, коленичи със скръстени ръце и рече с тих глас:

— Бедни ми съпруже, прощавай…

Агрикол и Гърбавото, които стояха гърбом, се обърнаха към вратата, а Дагоберт рязко изправи глава.

— Мамо! — извика Агрикол и се втурна към Франциска.

— Жено! — извика и Дагоберт, като стана и пристъпи към нея.

— Мамо, защо си коленичила — каза Агрикол, като се наведе и прегърна Франциска. — Изправи се.

— Не, сине — отвърна Франциска с обичайната си кротост и твърдост. — Няма да се изправя, докато баща ти не ми прости. Постъпих много несправедливо с него… Вече знам това…

— Да ти простя ли? — възкликна войникът и приближи още повече до нея. — Нима някога те обвиних, освен в първоначалното си отчаяние? Не, не… Аз обвиних лошите свещеници и бях прав. Най-накрая ти се върна — той се наведе и помогна на сина си да изправят Франциска, — вече имаме една грижа по-малко. Освободиха ли те вече? До вчера не успях да науча къде са те затворили, толкова грижи имах… Но седни, де.

— Мамо, — развълнувано каза Агрикол — колко си отслабнала, колко си бледа! Защо не ни съобщи? Ние щяхме да дойдем и да те намерим. Как само трепериш! Измръзнали са ти ръцете — продължи ковачът, коленичил пред Франциска. После се обърна към Гърбавото и каза: — Запали бързо огъня.

— Сетих се за това Агрикол, щом се върна баща ти, но вече няма нито въглища, нито дърва.

— Слез тогава долу и поискай на заем от дядо Лорио. Той е добър и няма да ти откаже. Мама може да се разболее, виж как трепери.

Гърбавото излезе, а Агрикол взе завивката от леглото и покри коленете на майка си. После отново коленичи, взе слабите ръце на майка си в своите и започна да ги топли с дъха си. Гледката беше трогателна, защото съчетаваше решителността на младия мъж и ангелската нежност към майка му.

Дагоберт взе една възглавница от леглото и като я подаде на жена си, рече:

— Чакай да ти сложа тази възглавница, ще се почувствуваш по-добре и ще се стоплиш.

— Какво толкова ме глезите! И особено ти, след като ти направих толкова зло… — обърна се тя към Дагоберт. След това взе ръката на войника и опря в нея разплаканото си лице. — В затвора се разкаях…

Агрикол страдаше, когато си помислеше, че майка му — тази свята и достойна жена, бе принудена да прекара известно време в затвора. Той се готвеше да я успокои, но не го направи, за да не нажали повече Дагоберт. Вместо това, продължи:

— А Гавриил, скъпа мамо? Как е добрият ми брат? Ако си го виждала, кажи ни къде е?

— Откакто се е върнал — каза Франциска и избърса сълзите си — го държат самичък. Забранили са му да излиза. Добре, че не му бяха забранили да се среща с мен, защото неговите думи и съветите, които ми даде, ми отвориха очите. Той, скъпи съпруже, ми разкри моята вина пред теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дагоберт.

— Аз те наскърбих много, но не го направих с лоши намерения. Като те виждах отчаян, аз страдах почти колкото теб, но не смеех да ти кажа, за да не наруша дадената клетва. Мислех, че постъпвам правилно, че това е мое задължение… Но пък и нещо ми казваше в същото време, че не съм задължена да те наскърбявам толкова. Боже мой, помогни ми, казвах си в затвора, докато се молех под подигравките на другите жени. Защо трябва нещо, което ми е заповядал изповедникът, така да измъчва мен и близките ми. Смили се над нас. Боже мой, вдъхнови ме и ме научи, ако съм сторила зло, без да искам… Бог ме чу, защото се молех искрено и ми внуши да отида при Гавриил. Благодаря ти, Боже, ще те послушам, казах си, Гавриил ми е като роден син. Той е и свещеник, и свят мъченик. Ако някой прилича на божествения Спасител по милост и доброта, това е Гавриил. Щом изляза от затвора, ще отида да го попитам и той ще ми обясни всичко…