Йожен Сю - Скитникът евреин

— Не! Няма да стана предател! Няма да бъда малодушен! Черните раса не ме плашат вече. И още тази нощ дъщерите на Симон ще бъдат свободни.

Дагоберт, който за миг се уплаши от интригите, които крояха черните раса, както наричаше той онези, които не обичаше, за секунда се подвоуми за опита да освободи Роз и Бланш, но писмото на Маршал Симон му припомни за задълженията и прогони нерешителността.

— Колко е часът? — попита той сина си.

— Току-що удари девет, татко.

— Веднага ми направи една здрава желязна кука. Трябва да е широка на върха, за да може да се захване за стена. Огнището ще ти послужи за пещ и за наковалня. А колкото за желязо… — войникът се огледа около себе си — колкото за него, ето ти го… — Като каза тези думи, той извади от огнището един дълъг дилаф, подаде го на сина си, и добави: — Хайде, сине! Разпали огъня и изкови от това желязо…

— Защо ти е кука, татко?

— За да се прехвърля в манастира през някоя стена, ако не успея да проникна през вратата.

— В кой манастир? — попита Франциска сина си.

— Как! Ти още мислиш за това? — възкликна Агрикол. — Но то е невъзможно, не бива да се захващаш с такива неща.

— За какво става дума? — попита неспокойно Франциска. — Къде иска да отиде баща ти?

— Иска през нощта да се промъкне в манастира, където са затворени дъщерите на маршал Симон и да ги измъкне.

— Боже мой! Това е светотатство! — извика Франциска, която все още продължаваше да вярва на благочестивите предания. Тя скръсти ръце и поклащайки се, приближи до Дагоберт.

Войникът, който усещаше, че ще срещне възражения, но бе твърдо решен да не отстъпва, веднага се опита да прекъсне безполезните молби, които го забавяха. Затова строго каза на жена си:

— Слушайте внимателно! Когато човек на моите години се решава на нещо, той знае защо го прави. А щом е решил, никой не може да го спре — нито жена, нито син. Той прави онова, което е задължен. Така съм решил, затова оставете празните думи. Ваш дълг е да ми приказвате така, разбирам. Изпълнихте дълга си, но тази вечер искам да бъда господар в къщата си.

Франциска се уплаши и не посмя да продума повече, но обърна умолителен поглед към сина си.

— Татко — каза той — позволи ми само една дума.

— Кажи да я чуя! — отвърна нетърпеливо Дагоберт.

— Не искам да се противя на решението ти, но ще ти докажа, че не знаеш каква опасност те очаква…

— Знам всичко — каза спокойно войникът. — Опитът ми крие опасности, но не ще може да се каже, че съм изоставил каквато и да било възможност, за да изпълня онова, което обещах. Добре, да допуснем, че костите ми останат в манастира, нали ти си при майка си? Двадесет години сте прекарали без мен, свикнали сте. А и разноските ви ще се намалят…

— Господи! Аз съм причината за тези нещастия — извика майката. — Гавриил е имал право да ме укорява…

— Успокойте се, госпожо — продума тихичко Гърбавото, която се бе приближила до Франциска. — Агрикол няма да остави баща си, изложен на опасност.

— Знам, че няма да те спра, ако искам да те уплаша — каза Агрикол. — Ако искам да те уплаша с нещо, пред което ти ще отстъпиш.

— Агрикол! — каза строго войникът. — Това е обидно. Това е малодушие. Малодушие е, когато се опитваш да спреш човека да изпълни дълга си. Обидно е, защото мислиш, че ще се уплаша.

— Господин Дагоберт — каза Гърбавото — не разбрахте какво ви казва Агрикол…

— Много добре го разбрах — отвърна сопнато войникът.

Натъжен от строгостта на баща си, но твърдо решен да извърши онова, което му диктуват обичта и уважението към него, Агрикол поде развълнувано.

— Прости ми татко, че не те слушам. Но дори и да ме намразиш, пак ще ти кажа на каква опасност се излагаш, като искаш да се прехвърлиш нощем през стените на манастира…

— Не говори повече! — тропна ядосано с крак войникът.

— Казвам ти, татко, почти сигурно отиваш да те поставят в окови за вечни времена — изрече ковачът уплашено.

— Нещастник! — дръпна Дагоберт ръката на сина си. — По-добре замълчи, отколкото да ме караш да стана малодушен предател.

— Законът е ясен за влизане нощем в едно жилище. Присъдата е тежка работа в рудниците — не се примири Агрикол. — Да, чакат те рудниците, ако те уловят, а това е почти сигурно, защото както каза Гърбавото, манастирът се охранява… Ако се бе опитал през деня да избавиш двете момичета, това щеше да бъде смелост, която може и да ти простят… Но да се промъкнеш нощем, казвам ти, чакат те оковите. Сега, татко, решавай. Каквото направиш ти, ще го направя и аз, защото няма да те пусна сам. Само кажи и ще направя куката. Под шкафа има чук и клещи, за един час ще бъде готова. И ще тръгнем.