Йожен Сю - Скитникът евреин

След тези думи настана дълбоко мълчание, прекъсвано единствено от плача на Франциска, която отчаяно шепнеше: „Господи! Ето докъде стигнаха нещата, само защото послушах отец Дюбоа“.

Напразно Гърбавото се мъчеше да успокои Франциска, защото и самата тя бе уплашена. Войникът бе в състояние да презре доживотния затвор, а това означаваше, че и Агрикол щеше да участвува в опасните действия на баща си.

Дагоберт, при цялата си смелост и решителност, стоеше като замаян. Според навиците си, той считаше нощното си начинание за военна хитрост, която му е позволена както от закона, така и от ситуацията. Но думите на сина му показваха ужасната алтернатива: или да измени на доверието на маршал Симон и на последната воля на майката на сирачетата, или да изложи себе си и сина си на страшни изпитания, без да е уверен в успеха.

Франциска рязко избърса насълзените си очи и извика, като че ли получи внезапно прозрение:

— Боже мой! Струва ми се, че можете да измъкнете децата от манастира без насилие.

— И как може да стане това? — полюбопитствува Агрикол.

— Там ги изпрати Дюбоа, но според Гавриил, изповедникът ми е действувал според съветите на господин Родин.

— Дори да е така, той няма да ни каже нищо.

— Той не, но може би онзи всесилен калугер, който е началник на Гавриил и който го покровителствува от началото…

— Кой е той, мамо?

— Господин д’Егрини.

— Вярно… Преди да стане свещеник, той е бил военен… Той може би е по-достоен от останалите, а пък и…

— Д’Егрини! — извика Дагоберт с отвращение и омраза. — Във всичко това е замесен човек, който преди да бъде свещеник е бил военен и той се нарича д’Егрини!

— Да, татко. Маркиз д’Егрини… Преди реставрацията е бил на служба в Русия, а през 1815 г. бурбоните му дадоха полк…

— Той е! — извика Дагоберт. — Пак той и все той. Като някакъв зъл дух… Знаете ли какъв е бил той? Преди да стане свещеник, той измъчваше майката на Роз и Бланш, защото тя отхвърли любовта му. Преди да стане свещеник пак той два пъти се сражава срещу отечеството си и два пъти на бойното поле излиза лице в лице с маршал Симон… Да, докато генералът бе заточен в Лайпциг и ранен при Ватерло, другият, предателят маркиз, тържествуваше с русите и с англичаните! По време на бурбоните той се срещна с маршал Симон в жесток дуел. Маркизът бе ранен, но генералът, осъден на смърт, избяга… А сега предателят е свещеник… Щом е така, аз съм сигурен, че той е накарал да отвлекат Роз и Бланш, за да стовари върху тях омразата, която винаги е изпитвал към майка им и към баща им. Той ги държи в свои ръце, но аз вече няма да защитавам само богатството на тези деца, но и живота им. Чувате ли, живота им!

— Татко, мислиш ли, че този човек е способен да…

— Предателят на отечеството е способен на всичко. Той може да е започнал да убива децата, за да ги отдели едно от друго — каза Дагоберт с огромно отчаяние. — Дъщерите на маршал Симон да са в ръцете на маркиз д’Егрини и хората му, а аз да се боя да ги спася, само от страх да не ме оковат и да ме изпратят в рудниците. Какво ме интересуват рудниците, там не изпращат трупове. Ако не успее опитът ми, нямам ли възможност да си пръсна черепа? Слагай желязото в огъня, момчето ми, и по-бързо, че времето минава… Кови желязото.

— Но и синът ти ще дойде с теб! — простена отчаяно Франциска и коленичи пред Дагоберт. — Ако арестуват теб, ще арестуват и него.

— Ако иска да отърве оковите, ще направи като мен. Имам два пистолета.

— Ами аз! Какво ще стане с мен без вас?

— Права си… Показах се егоист… Ще отида сам…

— Не, татко, няма да отидеш сам — обади се Агрикол. — Гърбавото ще отиде при господин Харди и ще му разкаже всичко. Той е много великодушен човек и майка ми ще има убежище и хляб до края на живота си.

— Аз съм причина за всичко това… — простена отново Франциска. — Накажи ме, Господи, мен накажи! Аз съм виновна, аз предадох децата и сега ще бъда наказана със смъртта на собствения ми син.

— Агрикол! — каза Дагоберт, като прегърна сина си. — Ти няма да дойдеш с мен. Забранявам ти!

— Да отстъпя, след като ти разкрих опасността? Не се надявай, татко. Нима не мога да спася някого? Госпожица Кардовил, която е толкова добра и искаше да ме спаси от затвора, сега не е ли сама в него? Ще дойда с теб, защото това е мое право и задължение и защото такава е волята ми.

Като изрече това, Агрикол пъхна в жарта дилафа, от който щеше да изкове куката.

— Боже мой, смили се над всички ни… — шептеше майката, все така плачейки, коленичила. В същото време войникът я гледаше, изпълнен с вътрешна горчивина.