Йожен Сю - Скитникът евреин

— Идват… — прошушна Дагоберт. — Трябва да послушаме, ще имаме време да избягаме, ако отворят вратата. Сърдитко, ела тук!

Кучето се дръпна от вратата и послушно легна в краката на господаря си. След малко се дочу как някой цопа в локвите по разкаляния път, донесе се ехото от разговор, което вятърът разнесе.

— Това е стражата, за която каза Гърбавото — рече Агрикол.

— Докато се върне, ще мине много време. Ще разполагаме поне с два часа… — Шумът от стъпките постепенно заглъхна. — Хайде, да не губим време. Стражата се отдалечи, да отворим вратата.

Агрикол натисна силно с рамо, но изгнилата врата не мръдна.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Сигурно е затворена отвътре. Иначе тези изгнили дъски нямаше да издържат.

— Какво да правим?

— С куката и въжето ще се изкача по стената и ще отворя отвътре. — Като каза това, Агрикол успя след няколко опита да прехвърли въжето през стената. — Татко, наведи се да стъпя върху гърба ти.

Войникът се облегна на стената, преплете длани, върху които стъпи синът му, след това той направи същото и върху раменете на баща си и оттам, с помощта на въжето, се изкачи върху стрехата. На върха си тя бе посипана с натрошени стъкла, които нараниха коленете и дланите му, но за да не уплаши Дагоберт, той не изохка. Нагласи куката, спусна се по въжето и стъпи на земята. Вратата беше близо и той се втурна към нея. Тя наистина бе подпряна с дебело дърво. С един силен удар Агрикол откърти развалената брава, отвори вратата и Дагоберт, заедно със Сърдитко, влязоха в градината.

— Вече намерихме удобно място, през което могат да избягат децата и госпожица Кардовил — каза войникът. — Главното е да ги открием. Ще пуснем Сърдитко пред нас. Върви, върви — побутна той кучето — и гледай да мълчиш…

Умното животно веднага тръгна, започна да души и да се ослушва, като стъпваше внимателно, подобно на някоя хрътка. На бледата светлина на луната двамата забелязаха високи дървета, където свършваха няколко алеи. Агрикол, който не знаеше накъде да вървят, попита баща си:

— Да тръгнем по алеята, която е близо до стената, сигурно ще ни изведе до някоя постройка…

— Добре. Но ще вървим по тревата, за да не се чуват стъпките ни по алеята.

Бащата, синът и Сърдитко бързо изминаха криволичещата алея, като спираха от време на време и се ослушваха. Стана дванадесет и половина, когато стигнаха до широка желязна решетка, която преграждаше запазената за настоятелката на манастира градина. Точно оттук бе влязла сутринта Гърбавото, след като бе видяла Роз да говори с госпожица Кардовил. През решетките те видяха наблизо дъсчена преграда с прозорец, който опираше до новопостроена църква, зад която имаше малка квадратна сграда.

— Тук живее госпожица Кардовил!

— А постройката, в която са стаите на Роз и Бланш се намират срещу жилището на Адриана — каза Дагоберт.

— Дано вратата е отворена — рече Агрикол.

След малко двамата стигнаха до преградата, която бе заключена. Дагоберт опита да я отвори, Агрикол каза:

— Внимавай, да не изскърца.

— Леко ли да я отворя или със сила?

— Дай на мен! — каза Агрикол и отвори вратата със сила, тъй че не се чу звук, макар тихото поскърцване да се разнесе в нощната тишина.

Агрикол и баща му постояха неподвижно и се ослушаха. Нищо не помръдна, всичко остана спокойно и тихо и те успокоени влязоха в специалната градина.

Щом там пристъпи и кучето, то започна да се радва: ушите му щръкнаха, то завъртя опашка, заподскача и бързо се приближи до прозореца, където сутринта Роз бе говорила с госпожица Кардовил. После, спря загрижено, завъртя се на едно място и започна да души, все едно че търсеше следи. Дагоберт и синът му го наблюдаваха с любопитство и разчитаха както на неговия разум, така и на привързаността му към сирачетата.

— Сигурно е, че при този прозорец Гърбавото е видяла Роз — каза Дагоберт. — Сърдитко подуши следите, нека го оставим да си свърши работата.

Кучето погледна Дагоберт и се затича към една врата на първия етаж на сградата, която се намираше срещу жилището на Адриана. Щом стигна там, то легна и зачака.

— Децата са там. Там са затворили Роз. — Щом стигнаха до кучето, Дагоберт попита: — Тук ли са Роз и Бланш?

Кучето радостно изръмжа и излая няколко пъти. Дагоберт веднага стисна муцуната му.

В същото време желязната врата, през която бяха влезли, се затвори с трясък.

— Затвориха ни. Няма откъде да се измъкнем — каза Агрикол. После добави. — Може би се е затворила от собствената си тежест. Ще отида да проверя и ако мога, да я отворя…