Йожен Сю - Скитникът евреин

— Не плачи, мамо — с помощта на Гърбавото Агрикол изправи майка си на крака — успокой се. Аз преувеличих опасностите, но сега, щом ще бъдем двамата и ако сме разумни, може би ще успеем, нали татко? — Агрикол направи знак на Дагоберт. — Не се страхувай, мамо, аз отговарям за всичко. Ще спасим и дъщерите на маршал Симон, и госпожица Кардовил.

След това той помоли Гърбавото да му подаде клещите и чука. Тя избърса сълзите си и го послуша, докато той раздухваше жарта в огнището, където се нагорещяваха щипките.

Дагоберт стоеше замислено, но внезапно хвана ръцете на Франциска и й каза:

— Ти познаваш сина си, не е възможно да го спреш да тръгне с мен. Но бъди спокойна — надявам се да успея. А ако ни заловят, няма да се самоубием малодушно. Ще се хванем за ръце и с гордо вдигнато чело ще отидем в затвора, спокойни, че сме изпълнили дълга си. Пред съда ще разкажем честно и откровено, че след като не сме получили никаква помощ, били сме принудени да прибегнем до насилие. А ти кови, сине — обърна се той към Агрикол. — Кови желязото без страх, съдиите са честни хора и ще оправдаят други честни хора.

— Да, татко, прав си. А ти, мамо, се успокой. Съдиите ще разберат разликата между нощните крадци и между нас, които искаме да освободим нещастни хора.

— Ако не ни разберат — започна и Дагоберт — то тогава, ако сме здрави, в затвора с гордост ще носим веригите си. А предателят маркиз ще се срамува повече от нас. Има неща, които дори и затворът не може да омърси и това са чистата съвест и честността. — После се обърна към Гърбавото и продължи: — Наближава часът и трябва да бързаме. Когато ти беше в градината, забеляза ли колко са високи горните етажи на манастира?

— Не много, господин Дагоберт, особено откъм лудницата, в която е госпожица Кардовил.

— Как успя да разговаряш с нея?

— Тя бе на един прозорец, на отсрещния край, където се доближават двете градини.

— Това е добре — каза Агрикол, докато продължаваше да работи. — Така лесно ще можем да преминем от едната градина в другата. А може би ще е по-лесно и безопасно да влезем през лудницата?… За нещастие, ти не знаеш коя е стаята на госпожица Кардовил.

— Почакай… — замисли се Гърбавото. — Тя живее в една стая над прозореца, на който я видях първия път.

— Добре, ще запомня.

— А не знаеш ли къде се намират стаите на децата?

— Те са в къщата, в която живее госпожица Кардовил — продължи след кратко мълчание Гърбавото. — Тя ги видяла там преди два дни и им направила знак от прозореца си. Спомням си, тя каза, че стаите им били на различни етажи — едната долу, а другата горе.

— На прозорците имаше ли решетки?

— Не помня.

— Благодаря — каза Дагоберт. — След тези сведения, можем да тръгваме. — Останалото съм го измислил.

— Подай ми вода — обърна се Агрикол към Гърбавото. — Трябва да изстудя куката. — После погледна баща си и го попита: — Добра ли е тази кука?

— Добра е. Като изстине, ще приготвим въжето.

От известно време Франциска Балдуин се молеше коленичила. Тя се молеше Бог да се смили над Агрикол и Дагоберт и особено настойчиво просеше върху нея да падне небесният гняв, тъй като продължаваше да смята, че сама е причината за предстоящото начинание на сина и мъжа й. Дагоберт и Агрикол мълчешком довършваха приготовленията си. И двамата бяха се замислили дълбоко, те разбираха цялата опасност на отчаяното си начинание. След няколко минути „Сен-Мари“ отмери десет часа. Часовникът се чуваше слабо от продължаващия дъжд и воя на вятъра.

— Десет е… — каза Дагоберт. — Няма време за бавене. Агрикол, взе ли си войнишката торба.

Когато отиде да вземе торбата, Агрикол доближи до Гърбавото и каза бързо:

— Оставям майка си на теб, ако не се върнем утре. Отиди при господин Харди, може и да се е върнал от пътуването си. Смелост, сестрице, и ме прегърни. — И ковачът натъжен прегърна Гърбавото.

— Хайде, Сърдитко — каза Дагоберт — Ставай и тръгвай, ти ще ни бъдеш пазач. — След това доближи жена си, която се бе изправила и прегърнала сина си, й и каза с престорено хладнокръвие: — Бъди разумна и запали хубаво огъня — след два-три часа ще доведем тук клетите деца и красивата госпожица. Прегърни ме, това ще ми донесе щастие.

Франциска се хвърли към мъжа си и го прегърна безмълвно. Сърцераздирателно бе безмълвното отчаяние, придружено от приглушения плач. Дагоберт се принуди насила да се отдръпне от жена си и като скри вълнението си, каза на сина си с променен глас:

— Да тръгваме. Да тръгваме…, защото…