Йожен Сю - Скитникът евреин

— Ах, госпожице, не зная как да ви благодаря за добрината.

— Оставете това. Имам само едно желание — да ви бъда полезна и вие сама ще се убедите. А на Агрикол не отговаряйте. Изчакайте го да излезе от затвора и тогава му кажете, че трябва да пази тайната си, докато се срещне с клетата ми господарка…

— Къде е сега уважаемата госпожица?

— Не знам… Не зная къде я заведоха, когато изгуби ума си. И така, утре ме очаквайте.

— Добре — каза Гърбавото.

Читателят не е забравил, че в манастира „Света Богородица“, където Флорин щеше да отведе Гърбавото, бяха затворени дъщерите на маршал Симон и че наблизо се намираше лудницата, в която откараха Адриана Кардовил.

Манастирът „Света Богородица“ беше стара и голяма сграда, чиято обширна градина гледаше към булеварда на болницата — едно от най-пустите места в Париж, особено по онова време.

Сцените, които ще се разиграят по-нататък, станаха на 12 февруари, срещу злощастния ден, когато членовете на семейство Ренепон, последните потомци на сестрата на Скитника евреин, трябваше да се съберат на улица „Свети Франц“.

В манастира „Света Богородица“ цареше съвършен ред. Върховният съвет, който се състоеше от влиятелни духовници под председателството на отец д’Егрини и от много набожни жени, начело на които стоеше княгиня Сен-Дизие, често се събираше, за да обсъди с какви средства да разшири и укрепи тайното и могъщо влияние на това заведение, което забележимо се разрастваше. Преди да се основе заведението „Света Богородица“, владеещо благодарение на многобройните подаръци богат недвижим имот, увеличаващ се от ден на ден, се правеха много умели и до тънкост пресметнати комбинации. Калугерското общество беше само за пред хората. Но посредством множество споразумения с външни градове чрез най-разпалените членове на ултрамонтанската партия в това заведение се привличаха доста богати сираци, които в манастира получаваха здраво, християнско възпитание, което беше за предпочитане пред лекомислието, придобито в заразените от световната развала девически училища. Заведението предлагаше на богатите вдовици убежище пред опасностите и изкушенията на света. В тази мирна обител те вкусваха приятно спокойствие, работеха за спасението на душите си и се обграждаха с най-нежни и най-предани приятелства. Но това не беше всичко. Настоятелката на манастира, госпожа Света-Перпетуа се нагърбваше от името на заведението да намира за истинските християни, които желаят да опазят домовете си от всеобщата разруха на века, компаньонки за самотните или болни жени, прислужници на отделни семейства или надничарки — все хора, за чиято нравственост заведението гарантираше. На пръв поглед няма нищо по-достойно за покровителство, съчувствие и насърчаване от едно такова заведение. Но сега ще разкрием гъстата мрежа, бъкаща от всякакви интриги, които се прикриваха под милосърдната и свята външност.

Настоятелката на манастира Света-Перпетуа беше висока, около четиридесет и пет годишна жена. Носеше рокля от дебело сукно с дълга броеница на кръста. Под черното платно бяла забрадка обвиваше мършавото й бледо лице. Многобройни бръчки разсичаха жълтеникавото й чело. Острият й нос беше закривен надолу като на граблива птица. Черните й очи бяха остри и проницателни, а погледът им — буден, студен и решителен. Тя дотолкова познаваше и умееше да ръководи материалните интереси на обществото, че можеше да дава съвети на най-хитрия и на най-опитния законодател. Когато жените притежават спекулативен дух, към който се прибавя остроумие, твърдоглаво постоянство, благоразумно лицемерие и особено присъщите им точност и бързина на наблюдателността, се стига до изумителни резултати. За Света-Перпетуа, здравомислеща жена с остър ум, огромните сметки на обществото бяха като играчка. Никой не умееше по-добре от нея да купува неоценени имоти, да им поставя цена и да ги продава с печалба. Тя отблизо бе запозната с курса на полиците, с борсата и с различните банкерски начинания. Никога не се ощетяваше, когато даваше с лихва пари, които толкова добри хора всекидневно подаряваха на заведението „Света Богородица“. В манастира бе въвела съвършен ред, желязна дисциплина и крайна пестеливост. Нейна постоянна цел беше обогатяването — не личното, а на Обществото, което управляваше. А духът, заинтересован от общите интереси и насочен към колективно егоистична цел, придава на обществата същите недостатъци и пороци, които носи частното лице.