Йожен Сю - Скитникът евреин

Малката Роз-Помпон беше накривила шапката си, държеше ръцете си в джобовете и с леко приведена гръд чупеше кръста си наляво и на дясно, танцувайки с Нини-Мулен. А той подскачаше пред нея, прегъваше левия крак, премяташе десния, повдигаше пръстите на краката си нагоре, влачеше петите си, с лявата ръка се пляскаше по тила, а дясната протягаше толкова бързо напред, сякаш искаше да хвърли прах в очите на зрителите.

Началото на танца беше сполучливо. Насред шумните ръкопляскания вратата ненадейно се отвори. Един от слугите на гостилницата потърси с очи Голчо и щом го зърна, се отправи към него и му зашушна нещо на ухото.

— Мен ли? — извика Жак и се разсмя. — Това е някаква грешка!

Слугата добави още няколко думи, лицето на Голчо се изопна от тревога и той отвърна на слугата:

— Добре, ще дойда — и тръгна към вратата.

— Какво има, Жак? — попита Вакханалната царица.

— Сега ще се върна. Нека някой ме смени, не спирай танца заради мен — каза Голчо и бързо тръгна.

— Сигурно е станало някое недоразумение — каза Дюмулен, — ей сега ще се върне.

— Да — отговори Вакханалната царица.

Танцът продължи.

Нини-Мулен държеше Роз-Помпон за дясната ръка, а тя държеше Вакханалната царица за лявата. В същия момент вратата пак се отвори и слугата, след който излезе Жак, се доближи свенливо до Цефиза и започна да шепне на ухото й. Вакханалната царица пребледня, изпищя, спусна се към вратата и излезе тичешком без да каже нищо. Приятелите й останаха слисани.

Вакханалната царица последва слугата на гостилницата и слезе до входа на странноприемницата. Пред вратата беше спряла карета. В нея седеше Голчо и един от онези, които преди два часа бяха на площад „Шателие“. Щом Цефиза се появи, човекът излезе, извади часовника си и рече на Жак:

— Давам ви четвърт час. Нищо повече не мога да направя, храбрецо. След това ще потеглим. Не се опитвайте да бягате, защото ще пазим каретата от двете страни.

Цефиза се озова с един скок в каретата, седна до Жак и като забеляза бледността му, възкликна:

— Какво има? Защо си им?

— Арестуват ме за дълг — каза Жак тъжно.

— Теб?! — възмути се Цефиза.

— Онази полица, за която банкерът твърдеше, че е обикновена формалност, се оказа фалшива. Разбойник!

— Но ти имаш още пари при него. Нека ги прехвърли на твоя сметка.

— Нямам нито стотинка. Чрез хората си ми съобщава, че няма да ми даде последните хиляда франка, защото не съм платил полицата.

— Тогава нека отидем при него и да го помолим да те освободи. Той сам ти предложи този заем. Много добре зная, защото първо се обърна към мен. Сигурно ще прояви милост.

— Милост у лихвар! Това е невъзможно.

— Значи няма никаква надежда? — извика Цефиза и сключи ръце. — Но все нещо може да се направи. Той ти обеща…

— Нали виждаш колко държи на обещанията си. Подписах, без да зная какво подписвам. Срокът изтече и той си оправи нещата. Няма никаква полза да се съпротивлявам, обясниха ми.

— Но не могат да те оставят дълго в затвора!

— Ако не платя — пет години. И тъй като никога няма да мога да платя, работата ми е спукана.

— Ах, какво нещастие, какво нещастие! И нищо не може да се направи! — каза Цефиза и захлупи лице.

— Слушай, Цефиза — каза Жак трогнат от сълзите й, — откакто са ме заловили, само за едно мисля…

— Не се безпокой за мен…

— Как да не се безпокоя за теб?! Какво ще правиш? Покъщнината ми не струва и двеста франка. Толкова неразумно пропиляхме парите си, че не можахме да си платим дори наема за къщата. Дължим пари за девет месеца, така че ще ипотекират покъщнината. Оставям те без пукната пара. Мен поне ще ме хранят в затвора, а ти какво ще правиш?

— Не се натъжавай отсега.

— Питам те как ще преживееш утрешния ден? — извика Жак.

— Ще продам дрехите си и някои дреболии, половината пари ще изпратя на теб, половината ще оставя за себе си и ще изкарам няколко дни.

— А после? После?

— После… И аз не зная. Боже мой, после ще видим…

— Слушай, Цефиза — продължи Жак много натъжен, — сега виждам колко те обичам. Кръв капе от сърцето ми като си помисля, че ще те оставя. Настръхвам при мисълта, че не зная какво ще стане с теб — сетне потърка челото си с ръка и добави: — Все си казвахме, че утрешният ден няма да дойде, но той дойде и ни погуби. Щом не съм при теб и ти похарчиш и последната монета от дрипите, които ще продадеш, какво ще сториш, ако не работиш? Искаш ли да ти кажа? Ще ме забравиш и… — Жак потръпна при тази мисъл и извика от ярост и отчаяние: — Боже мой, ако това се случи, ще си пръсна главата в някоя стена.