Йожен Сю - Скитникът евреин

— Благодаря, храбрецо — каза Жак. — Ако някога забравя името ви, ще извикам „Пиячо на вино“ и съм сигурен, че веднага ще ми отговорите: „Тук съм!“.

— Тук и никъде другаде — отвърна Дюмулен, козирува с едната ръка, а с другата протегна чашата си.

— Но когато двама души пият заедно, трябва добре да се опознаят — поде сърдечно Голчо. — Казвам се Жак Ренепон.

— Ренепон! — извика Дюмулен, изненадан от фамилията му, макар да беше полупиян. — Вие се казвате Ренепон!?

— Ренепон, разбира се. Защо се учудвате?

— Защото има един древен род с това име. Графовете Ренепон.

— Така ли? — засмя се Голчо.

— Графовете Ренепон, които са и Кардовилски дукове — добави Дюмулен.

— Какво говорите, драги мой? Не виждате ли, че не съм от такъв род? Аз съм обикновен работник, който обича веселбите и гощавките.

— Вие — работник? Това е невъзможно — извика съвсем изумен Дюмулен. — Черпите ни по балтасарски, возите ни в карета с четири коня и сте работник? Кажете ми бързо занаята си и напускам нивата Господня, макар и там да не печеля лошо.

— Да не мислите, че фалшифицирам банкови чекове и пари? — засмя се Жак.

— Е, приятелю, това предположение…

— Допустимо е, ако се съди по начина ми на живот. Успокойте се, пропилявам едно наследство…

— Без съмнение прахосвате наследството на чичо си — каза замислено Дюмулен.

— Бога ми, не зная на кого е.

— Как така не знаете чии пари харчите?

— Първо, трябва да ви кажа, че баща ми беше вехтошар.

— Дявол да го вземе… — каза Дюмулен смутен, въпреки че рядко подбираше приятелите си по чашка. Но когато първата му изненада премина, той подхвана доста учтиво: — Но има вехтошари от сой…

— Шегувате се — каза Жак. — Но може би имате право, защото баща ми не беше обикновен човек. Знаеше гръцки и латински, беше образован и винаги ми е казвал, че няма равен в математиката. Освен това, доста е пътувал…

— Тогава — продължи Дюмулен, който започна да изтрезнява от изненада, — не е изключено да бъде от рода на графовете Ренепон.

— В такъв случай — каза Роз-Помпон, — баща ви е събирал дрипи за хоби.

— Не, не, за бога, правеше го, за да преживява — отвърна Жак. — Но на младини е живял добре, или поне по-добре, отколкото в края на живота си. Баща ми се обърнал към един свой роднина, но той не му дал нищо. Тогава решил да се възползува от гръцкия, от латинския и от математическите си способности, но не му се удало. Изглежда по това време Париж е бил пълен с учени хора. И за да не умре от глад, потърсил спасение във вехтошарството и намерил хляба си. И аз ядох от него цели две години, когато се прибрах при баща си, след смъртта на леля ми, с която живеех на село.

— В такъв случай покойният ви баща е бил истински мъдрец — каза Дюмулен. — Но не мога да разбера откъде сте получил наследство, освен ако не сте го намерил в някоя дрипа.

— Нека продължа. Когато навърших двадесет години, станах прислужник във фабриката на господин Трипо. След две години баща ми ненадейно умря и ми остави покъщнина: един сламеник, един стол и една маса. Имаше и една стара кутия от одеколон с някакви книжа, написани вероятно на английски, и един бронзов медальон, който заедно с верижката, струваше около десетина су. Никога не беше отварял дума за книжата. Не знаех за какво да ги използувам, но вместо да ги изгоря, ги прибрах на дъното на един стар сандък. И добре, че го сторих, защото срещу тези книжа ми дадоха пари.

— Странно! — каза Дюмулен. — Знаел ли е някой, че притежавате книжата?

— Да, един от онези, които издирват стари заеми, дойде при Цефиза да търси нещо. След като прочете книжата, каза, че работата е съмнителна и че ако искам, може да ми брои за тях десет хиляди франка… Десет хиляди франка са цяло състояние. И аз веднага приех.

— Но в такъв случай, вие трябваше да се досетите, че тези книжа имат голяма стойност.

— Едва ли, защото баща ми, който би трябвало да знае стойността им, не се бе възползувал от тях. И при това тези десет хиляди франка са добри парици, които ми паднаха като от небето. Че кой ще се откаже от такова нещо? И аз ги взех. Но банкерът ме накара да подпиша една полица.

— И подписахте ли?

— Че защо да не подпиша? Това е обикновена формалност, както ми каза човекът. И имаше право, защото тя е просрочена от петнадесет дни, а никой нищо не ми е казал. У банкера имам още около хиляда франка, защото го упълномощих той да държи парите ми. Ето как ям и пия до насита от сутрин до вечер, откакто съм взел десетте хиляди франка, и съм много щастлив, откакто напуснах окаяния си господар, господин Трипо.