Йожен Сю - Скитникът евреин

Когато произнесе това име, веселото лице на Жак внезапно помръкна. Цефиза беше надмогнала обзелото я за малко тъжно настроение и неспокойно погледна Жак, защото знаеше как му се отразява името на господин Трипо.

— Господин Трипо — каза Голчо, — е човек, който прави от добрите хора лоши, а от лошите — още по-лоши. Щом има добър ездач и добър кон, трябва да има и добър господар и добър работник. Но, вярвайте ми, когато се сетя за този човек… — и Голчо удари силно с ръка по масата.

— Хайде, забрави това, Жак — каза Вакханалната царица. — Събрали сме се да се веселим.

— Не ми се весели вече — отвърна Жак сопнато, още по-разпален от виното. — Това е свръх силите ми. Щом си помисля за него, побеснявам. Само да чуете какво говори: „Нехранимайковци такива, псета безпризорни! Казват, че нямат хляб, тогава ще им натъпчем търбусите с щикове, дано се наситят!“ А момчетата във фабриката му са истински клетници. Работят докато им стигат силите, а после омаломощени умират един за друг. Но за местата им чакат други и веднага ги заменят, защото те дори не са коне, за които трябва да се плаща.

— Явно не обичате господаря си — каза Дюмулен, изненадан от мрачното настроение на домакина и натъжен, че разговорът стана толкова сериозен. Той пошушна нещо на царицата и тя му отвърна с красноречиво кимване с глава.

— Не, не обичам господин Трипо — продължи Голчо. — И знаете ли защо го мразя? Защото той е причината да тръгна по този път. Не го казвам за собствено оправдание. Всъщност, това е самата истина. Когато бях дете и се учех при него, работех толкова разпалено и всеотдайно, че си свалях ризата. Затова ме кръстиха Голчо. Но колкото и да се трудех, колкото и да се трепех, всичко беше напразно. Никога не чух една топла дума. Пръв отивах на работа и си тръгвах последен, но никой не забелязваше това. Един ден се нараних на машината. Заведоха ме в болницата. Когато излязох от там, все още бях съвсем слаб, но се върнах на работа, не се отчаях. И другите познаваха нрава на господаря ни и напразно ме увещаваха да не се престаравам, защото няма да получа нищо в замяна. Но аз продължавах, както си зная. Докато един ден не изпъдиха от работа дядо Арсен — един много добър старец, който от дълги години работеше във фабриката и беше за пример във всяко отношение, но силите вече го напускаха. Това означаваше смърт за него, защото имаше слаба и стара жена и никой нямаше да го наеме. Когато му съобщиха, че е уволнен, клетникът не можеше да повярва и от отчаяние се разплака. В това време покрай него мина господин Трипо. Дядо Арсен започна да го моли да го задържат на половин заплата. Господин Трипо му каза: „Какво?! Да не мислиш, че смятам да превърна фабриката в пансион за инвалиди. Щом не можеш да работиш, ще си вървиш!“ — „Цели четиридесет години съм работил, какво повече искате“ — отвърна дядо Арсен. А той му рече: „Не ме е грижа“. После се обърна към счетоводителя: „Разплати се с него за тази седмица и да се маха.“ И дядо Арсен се махна. Махна се, но вечерта той и жена му се отровиха. Тогава бях малък, но тази история ме научи на едно нещо: колкото и да се трепе човек от работа, от това се ползуват само богатите, които накрая дори едно благодаря не му казват и той умира на стари години върху някой сламеник. Ентусиазмът ми се изпари и из си казах: какво ще получа, ако работя повече, отколкото трябва? Ако господин Трипо трупа богатства от моя труд, за мен ще остане ли поне една троха? И тъй като нямах никакви облаги нито от честолюбието, нито от заплатата си, намразих работата, започнах да извършвам само толкова, колкото да си изкарам хляба, станах мързелив, разсеян, безогледен и си мислех, че когато трудът съвсем ми омръзне ще постъпя като дядо Арсен и жена му.

Докато Жак се предаваше на горчивите си спомени, Дюмулен и Вакханалната царица направиха знак на околните. Те мълком се споразумяха и щом царицата стана, събаряйки бутилки и чаши, а Нини-Мулен затрака с кречеталото, всички се развикаха: „Кадрил! Кадрил!“

Щом чу радостните викове, избухнали като бомба, Жак се сепна, изгледа изненадано приятелите си, потърка челото си с ръка, сякаш искаше да пропъди тъжните мисли и извика:

— Прави сте. Да живее веселието!

За един миг здравите мускули повдигнаха масата и я преместиха в единия край на големия салон. Зрителите насядаха кой на стол, кой на кресло, кой на перваза и запяха, замествайки музиката, а Голчо, Вакханалната царица, Нини-Мулен и Роз-Помпон затанцуваха.

Дюмулен подаде кречеталото си на един от гостите и пак си сложи римския шлем с перата. В началото на гощавката беше свалил връхната си дреха и сега разкриваше целия блясък на облеклото си. Върху люспестата ризница носеше някакъв жакет, покрит с перушина, който много напомняше за одеянието на диваците. Коремът му беше голям, краката му — мършави, а около глезените му се мотаеха широки ботуши.