Йожен Сю - Скитникът евреин

— Седни…

Франциска послушно се отпусна на стола.

— Слушай, жено — започна Дагоберт кротко и назидателно, като едва сдържаше нетърпението си, — ти разбираш, че тази работа не може да остане така. Знаеш, че никога няма да употребя насилие срещу теб. Преди малко се поддадох на гнева си и сега съжалявам. Бъди сигурна, че това няма да се повтори. Но аз трябва да зная къде са децата. Майка им ми ги повери. Не съм ги довел дотук от Сибир, за да ми кажеш днес: „Не ме питай, не мога да ти кажа какво ги направих“. Това не е оправдание. Представи си, че ей сега дойде маршал Симон и ми каже: „Дагоберт, децата ми!“ Какво да му отговоря? Кажи! Аз съм спокоен. Но ти се постави на мое място и ми кажи какво да отговоря на маршала?

— Уви, скъпи…

— Няма място за никакво уви! — каза войникът и избърса челото си, по което изпъкналите вени просто щяха да се пръснат. — Кажи какво да отговоря на маршала?

— Обвини мен. Всичко ще изтърпя…

— А ти какво ще му кажеш?

— Че си ги оставил на мен и си излязъл, а когато си се върнал и си попитал къде са, аз съм ти отговорила, че не мога да ти кажа какво е станало с тях.

— И мислиш ли, че маршалът ще остане доволен от тези оправдания — каза Дагоберт и стисна болезнено ръце върху коленете си.

— За беда не мога да кажа нищо друго нито на теб, нито на него… Дори да ме убият, пак не мога…

От този безсмислен разговор Дагоберт подскочи от стола. Търпението му се изчерпа, но не искаше отново да се поддава на гнева и заплахите, чието безсилие виждаше. Той стана, отвори един прозорец и подаде навън разгорещеното си чело. След като се поуспокои, направи няколко крачки из стаята и пак седна до жена си. Мокрите й от сълзи очи гледаха втренчено в разпятието и тя си мислеше, че също е натоварена с тежък кръст. Дагоберт започна отново:

— От това, което ми каза преди малко разбрах, че здравето на децата не е пострадало.

— Не, изобщо не е пострадало. Благодарение на Бога са много добре. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Сами ли излязоха?

— Не мога да ти кажа.

— Отведе ли ги някой?

— Уви, скъпи, напразно ме питаш. Не мога да ти отговоря.

— Ще се върнат ли?

— Не зная…

Дагоберт отново скочи и отново с невероятни усилия потисна гнева си. Направи няколко крачки из стаята и пак седна.

— Но в края на краищата ти нямаш никаква полза да криеш от мен къде са децата. Защо не ми казваш?

— Не бива.

— Струва ми се, че ако научиш нещо, което ме принуждаваш да ти кажа, ще промениш мнението си. Слушай добре. Ако децата не се намерят до 13 февруари, а ти знаеш, че времето тече бързо, ти ще ме поставиш спрямо дъщерите на маршал Симон в положението на човек, който ги е ограбил. Разбираш ли — ограбил — каза войникът с много променен глас и с отчаяние, което нарани сърцето на Франциска, добави: — А аз исках да направя всичко, което може да извърши един честен човек, за да доведа тук клетите деца. Не знаеш какво съм преживял по пътя, не знаеш какви грижи и тревоги съм имал, защото аз — войникът, натоварен с две момичета, можех да успея само със смелост и преданост. А за награда мислех, че ще мога да кажа на баща им: „Ето децата ви!“

Войникът замлъкна. След първоначалния гняв го обзе мъка и той заплака. Когато Франциска видя сълзите да капят по белите мустаци на Дагоберт, почувствува известно колебание в себе си. Но веднага се сети за клетвата, която бе дала на изповедника, каза си, че най-важното е вечното спасение на сирачетата и се обвини на ум за лукавото изкушение, за което отец Дюбоа строго щеше да я порицае. Тя попита с плах глас:

— Как така ще те обвинят, че си ограбил тези деца? Какво говориш?

— Трябва да знаеш — продължи Дагоберт, бършейки очи, — че тези момичета изтърпяха толкова умора и трудности докато дойдат от Сибир дотук, защото изключително важна причина ги застави да предприемат това. Може би става дума за голямо богатство. И ако не се явят на 13 февруари тук, в Париж, на улица „Свети Франц“, всичко е изгубено и то по моя вина, защото аз отговарям за онова, което си извършила ти.

— На 13 февруари…, на улица „Свети Франц“ — каза Франциска и учудено изгледа мъжа си. — Също като Гавриил…

— Какво казваш за Гавриил?

— Когато прибрах захвърленото дете, намерих на врата му бронзов медальон…

— Бронзов медальон! — възкликна войникът — С думите „В Париж, улица «Свети Франц», ще бъдете на 13 февруари 1832“, нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Гавриил! — каза войникът на себе си и после добави оживено: — А той знае ли, че си намерила този медальон на шията му?