Йожен Сю - Скитникът евреин

След малко вратата се отвори и Дагоберт застана на прага. Грубоватото лице на войника бе строго и натъжено. Той енергично захвърли шапката си на масата, но беше толкова замислен, че не забеляза веднага отсъствието на сирачетата.

— Горкото момиче… Ужасно нещо! — възкликна той.

— Видя ли Гърбавото? Доведе ли я? — оживи се Франциска, забравяйки за малко страха си.

— Видях я, но в какво състояние! Сърцето ти да се скъса. Исках да я взема, но ми казаха, че първо приставът трябва да дойде у нас и да… — Дагоберт огледа стаята разтревожено и попита жена си: — Къде са децата?

Студени тръпки побиха Франциска. Тя тихичко каза:

— Скъпи…, аз… — и не можа да довърши.

— Къде са Роз и Бланш? Отговаряй. И Сърдитко го няма…

— Не се ядосвай.

— Сигурно си ги пуснала с някоя съседка — каза троснато Дагоберт. — Защо не ги придружи или не ги помоли да ме почакат, щом искат да се поразходят? Разбирам ги, тук им е скучно. Но се изненадвам, че са излязли преди да научат какво е станало с Гърбавото. Това не е характерно за тях. Но защо си толкова бледа — попита войникът и се вгледа в жена си. — Какво ти е, да не си болна? — и Дагоберт хвана нежно ръката на Франциска.

Тя дълбоко се трогна от тези топли думи, наведе глава и през плач целуна ръката на мъжа си. Войникът още повече се разтревожи от горещите й сълзи и извика:

— Плачеш ли? Защо не ми отговаряш? Кажи, Франциска, какво те наскърби. Тонът ми, с който те попитах за децата ли? Не ми се сърди. Майка им ми ги повери преди да издъхне. Разбираш, че това е свято нещо. Затова бдя над тях като квачка над пиленцата си — прибави той засмяно, за да развесели Франциска.

— Имаш право да ги обичаш…

— Хайде, успокой се. Нали ме познаваш. Гласът ми е строг, но иначе не съм лош човек. Нали имаш доверие на съседката. Не е станало кой знае какво. Но занапред да не правиш такива неща преди да ме попиташ. Децата ли поискаха да се разходят със Сърдитко?

— Не, скъпи, аз…

— Как така не? Коя е съседката, на която ги повери? Къде ги заведе? Кога ще се върнат?

— Не зная — извика Франциска сподавено.

— Не знаеш ли? — вбеси се Дагоберт, но после се успокои и продължи с приятелско назидание: — Как така не знаеш? Не можа ли да им определиш час или изобщо да не ги доверяваш на никого. Сигурно много настойчиво са те молили да ги пуснеш на разходка. Но те знаят, че където и да съм, ще се върна. Как така не ме почакаха? Франциска, питам те защо не ме почакаха? Отговори ми, за бога, какво е станало! — изкрещя Дагоберт и тропна с крак.

Смелостта на Франциска се изпари. Тези непрестанни настоятелни въпроси, които в края на краищата щяха да разкрият истината, бавно я пронизваха като безброй остриета. Тя предпочете всичко да се свърши отведнъж, реши да понесе тежестта на гнева му, като смирена и покорна жена, но да остане вярна на обещанието, което клетвено даде на изповедника си пред Бога. Нямаше сили да стане, но наведе глава, отпусна двете си ръце надолу и със слаб глас каза на мъжа си:

— Прави ме каквото искаш, но не ме питай какво стана с децата. Не мога да ти отговоря.

Гръм да бе паднал върху войника, нямаше да го порази толкова силно. Той пребледня, голото му чело се обля в студена пот, втренчи обезумял поглед и остана за малко като прикован, онемял и вкаменен. После се изтръгна от вцепенението, сграбчи жена си за раменете, повдигна я като перце, изправи я пред себе си, наведе се към нея и с ужас и отчаяние извика:

— Децата!

— Милост! Милост! — задавено простена Франциска.

— Къде са децата? — повтори Дагоберт и разтърси дребното й хилаво телце, като добави с гръмовен глас: — Ще отговориш ли къде са децата?

— Убий ме или ми прости, но не мога да ти кажа — отвърна нещастницата с непоколебимото и кротко упорство, присъщо на боязливите души, когато са уверени, че постъпват правилно.

— Какво нещастие! — извика войникът. И загубил контрол от гняв, болка и отчаяние той повдигна жена си, сякаш искаше да я удари в земята и да я размаже. Но този прекрасен човек беше много добър и не можеше да се поддаде на малодушната си жестокост. След изблика на неволна ярост, Дагоберт пусна Франциска. Тя съсипана се свлече на колене, сключи ръце и по слабото мърдане на устните й се виждаше, че се моли…

Дагоберт остана за известно време като парализиран. Не можеше да събере мислите си. Случилото се беше толкова неочаквано и необяснимо, че трябваше да изчака докато се съвземе и докато окончателно се убеди, че жена му — този ангел на добротата, чийто живот беше низ от добри дела и която знаеше какво представляват децата на маршал Симон за него, е отговорила: „Не ме питай какво стана. Не мога да ти отговоря.“ Дори най-твърдият и силен човек би загубил самообладание при тези неясни и възмутителни думи. Войникът се поуспокои, погледна на нещата по-хладнокръвно и започна да разсъждава: „Само жена ми е в състояние да ми обясни тази тайна. Няма да я бия, няма да я убивам, но ще употребя всички възможни средства, за да я накарам да ми отговори. И най-важното е да не се ядосвам“. Дагоберт взе един стол, показа друг на жена си, която стоеше все така коленичила, и рече: