— Навремето му казах. В пелените му намерих и един свитък с документи на чужд език. Дадох ги на моя изповедник отец Дюбоа да ги разгледа. Той ми каза, че документите са много важни. След време един милостив човек на име Родин се зае с възпитанието на Гавриил и го настани в семинарията. Отец Дюбоа беше предал и документите, и медальона на господин Родин. Оттогава не е ставало дума за тях.
Щом Франциска спомена изповедника си, една мисъл осени войника. Макар изобщо да не се досещаше за машинациите около Гавриил и сирачетата, той смътно предчувствуваше, че жена му се намира под тайното влияние на изповедника си. Разбира се той не предполагаше нищо нито за целта, нито за важността на всичко това, но донякъде си обясняваше неразбираемото упорство на Франциска и нежеланието й да му каже къде са децата. След като поразмисли малко, той стана, втренчи се в жена си и строго й каза:
— Тук има пръст някой поп.
— Какво искаш да кажеш, скъпи?
— Ти нямаш никаква полза да криеш децата от мен. Ти си много добра жена и виждаш колко страдам. Ако действуваше сама по себе си, щеше да се смилиш…
— Скъпи…
— Казвам ти, че всичко това мирише на изповедалня! — повтори Дагоберт. — Ти жертвуваш мен и децата на изповедника си. Но внимавай! Ще разбера къде живее и гръм ще го порази! Ще го попитам кой е господар в моята къща — аз или той — добави войникът заканително, — и ако мълчи, зная как ще го накарам да проговори…
— Боже мой! — извика Франциска, изплашена от светотатствените думи. — Как можеш да говориш така за един свещеник? Вразуми се, свещеник е това…
— Свещеник, който всява раздор, предателство и нещастие в къщата ми, за мен е просто един нехранимайко, от когото имам право да търся сметка за злините, които причинява на мен и на близките ми. И така, кажи ми веднага къде са децата, иначе тозчас ще ида да ги искам от твоя изповедник. Тук, нещастна жено, се замисля някакво злодеяние, в което и ти си съучастник, без сама да подозираш. Но предпочитам да имам работа с другите, отколкото с теб.
— Скъпи мой, — каза Франциска с кротък и твърд глас, — лъжеш се, ако мислиш, че с гнева си ще уплашиш един достопочтен старец, който от двадесет години ме води по пътя на спасението.
— Не ме плашат годините му…
— Боже мой! Къде отиваш! Ти си страшен!
— Ще ида в църквата, където те познават, ще разпитам твоя изповедник и тогава ще видим…
— Моля те, скъпи — извика Франциска уплашена и застана пред Дагоберт, който тръгна към вратата. — Помисли на каква опасност се излагаш. Боже мой, да обидиш свещеник. Знаеш ли, че това е тежък, смъртен грях, който само папата може да опрости!
Според Франциска това бяха най-страшните думи, които можеше да каже на мъжа си, но войникът изобщо не им обърна внимание, измъкна се от ръцете на жена си и беше толкова възбуден, че щеше да излезе без шапка. Но в същия момент вратата се отвори.
Показаха се приставът, следван от Гърбавото и агента с вързопа, който бяха намерили у момичето.
— Приставът! — каза Дагоберт, разпознавайки го по униформата. — Толкова по-добре. Тъкмо навреме идва.
— Има ли тук Франциска Балдуин? — попита приставът.
— Аз съм, господине — отвърна жената на Дагоберт, после видя бледото, разтреперано и уплашено момиче и протегна ръце към него. — Ах, горкичкото ми — извика тя разплакана, — прости ни, прости ни, заради нас изтърпя толкова унижения.
След сърдечната целувка на Франциска, Гърбавото се обърна към пристава и му каза с тъжно и трогателно достолепие:
— Както виждате, господине, аз не съм крадла.
— И така, госпожо — каза приставът на Франциска, — сребърната чаша, шалът и чаршафите, които се намират в този вързоп…
— Мои са, господине. Това мило дете, най-честното и най-доброто на света, се зае да ги отнесе в заложната къща, само за да ми услужи.
— Господине — каза строго приставът на агента, — допуснал си голяма грешка, за която ще докладвам и ще искам наказанието ти. Излез навън! — после се обърна към Гърбавото с искрено съжаление: — Госпожице, много съжалявам за станалото. Повярвайте, не съм искал да ви причиня жестокото унижение, което преживяхте.
— Вярвам ви, господине — каза Гърбавото, — и ви благодаря — и тя седна отпаднала, защото беше изнемощяла от стресовете.
Приставът се канеше да излезе, но в този момент Дагоберт, който от известно време стоеше дълбоко замислен, твърдо му каза:
— Господин пристав, имайте добрината да ме изслушате. Искам да се оплача.
Читать дальше