Йожен Сю - Скитникът евреин

— Да, господине.

— Истина ли е, че когато ви е попитал къде са, вие сте казали, че не можете да отговорите на въпроса му? — приставът зачака отговора на Франциска с неспокойно любопитство.

— Да, господине — каза тя простодушно, — така отговорих на мъжа си.

Приставът се смая от този отговор:

— Как! На всичките му молби и увещания не отговорихте с нищо друго? Наистина ли не поискахте да му дадете никакви сведения? Не ми се вярва, не може да бъде.

— Това е цялата истина, господине.

— Но, госпожо, какво стана с момичетата, които ви повериха?

— Нищо не мога да кажа за това, господине. Не отговорих на мъжа си и няма да отговоря на никой друг.

— Е, господине? — поде Дагоберт. — Имах ли право? Нормално ли е една честна, добра, разумна и предана жена да отговаря така? Повтарям ви, че това е работа на изповедника й. Нека се справим с него бързо и решително и всичко ще научим. Пък и клетите ми дечица ще се върнат.

Приставът каза развълнувано на Франциска:

— Госпожо, ще ви говоря много строго. Дългът ме задължава. Нещата толкова се объркват, че веднага ще съобщя на правосъдието. Вие признавате, че момичетата са ви били поверени, а сега ги няма. Слушайте ме добре. Ако не пожелаете да ми кажете нищо за тях, за изчезването им ще обвинят единствено вас и с огромно съжаление ще бъда принуден да ви арестувам…

— Мен! — извика Франциска уплашена.

— Нея! — извика Дагоберт. — Никога. Казвам ви, че обвинявам изповедника й, а не нея… Да арестуват нещастната ми жена! — и се втурна към Франциска, сякаш искаше да я защити.

— Много е късно, господине — каза приставът. — Вие се оплакахте, че двете момичета са изчезнали. Според заявленията на жена ви, засега е виновна единствено тя. Трябва да я отведа при кралския прокурор, който ще реши какво да правим по-нататък.

— Аз пък ви казвам, господине, че жена ми няма да излезе оттук! — заканително извика Дагоберт.

— Господине — хладнокръвно продължи приставът, — разбирам негодуванието ви. Но в името на истината, заклевам ви, не се противопоставяйте на една мярка, която след десет минути ще бъде неизбежна.

Тези спокойно изречени думи на пристава охладиха войника.

— Но в края на краищата, господине, аз не обвинявам жена си.

— Остави, скъпи, не се грижи за мен — каза измъчената жена с евангелско смирение. — Бог ме подлага на ново изпитание. Аз съм негов недостоен слуга. Длъжна съм да приема волята му с признателност. Ако искат, нека ме арестуват. И в затвора няма да кажа нищо за клетите деца, както не казах и тук…

— Господине, виждате, че жена ми си е изгубила ума и не можете да я арестувате…

— Няма никакво доказателство, никаква улика и никакво обвинение срещу другото лице, което набеждавате и което е защитено от сана си. Оставете ме да отведа госпожата, може би след първия разпит ще я пуснем. Съжалявам, господине — каза приставът натъжено, — че трябва да извърша това, тъкмо когато арестуването на сина ви може да…

— Какво! — извика Дагоберт и изгледа смаяно жена си и Гърбавото. — Какво каза той… Синът ми…

— Не знаехте ли? Ах, господине, извинете, моля ви. Много ми е неприятно, че пръв трябваше да ви съобщя за това.

— Синът ми — повтори Дагоберт и се хвана за челото. — Синът ми е арестуван!

— За политическо престъпление. Впрочем, не е много тежко — каза приставът.

— Това е прекалено. Твърде много неща ми се струпаха наведнъж — рече войникът, стовари се смазан на един стол и закри лицето си с ръце.

Въпреки всичко Франциска остана вярна на клетвата, която бе дала на отец Дюбоа. След дългото сбогуване Дагоберт, изнемощял от толкова вълнения, се облегна на масата, не се въздържа и извика:

— Вчера бях с жена си, сина си и двете клети сирачета. А сега съм сам. Сам…

Но в този момент от другия край на стаята се чу кротък, тъжен глас, който тихо каза:

— Господин Дагоберт, аз съм с теб. Ако ми позволиш, ще ти помагам и ще стоя при теб…

Това беше Гърбавото.

На другия ден след като жената на Дагоберт бе отведена от пристава при следователя, на площад „Шателие“ се разигра шумна сцена срещу къщата, на чиито два етажа беше разположена просторна гостилница с герб, изобразяващ бозаещо теле.

Изтичаше четвъртата нощ от сирната неделя. Множество набързо маскирани и дрипаво облечени хора излизаха от кръчмите край Градския съвет и с песни минаваха през площад „Шателие“. Една група маскирани изчака да излезе друга група и всички радостно се развикаха с надеждата, че ще започнат да се закачат с неприлични думи и с дебелашки шеги. Тази доста пийнала компания се разрасна от присъединилите се към тях хора, чиято работа ги заставяше да обикалят Париж от ранни зори. Тълпата се струпа в единия край на площада. В същото време едно бледо, гърбаво момиче, което минаваше оттам, се оказа обградено от всички страни. Това беше Гърбавото, тръгнало на ранина да вземе дрехи за пране от една жена. Всъщност, можем да си представим страха на момичето, попаднало сред празнуващата тълпа, особено като си спомним неприятната случка от миналия ден. Въпреки всичките й усилия, тя не можа да се отскубне, защото втората компания от маскирани хора изтласка първата, едни отхвръкнаха настрани, други — назад и Гърбавото се оказа сред навалицата, която бе избутана до най-близката гостилница. Маскираните от втората група бяха доста по-добре облечени от другите. Принадлежаха към шумната и весела прослойка, която обикновено ходи в Chamuiere, Prado, Colicee и други увеселителни места, повече или по-малко безпътни, и които се посещават от ученици, търговки, продавачки, търговски служители и други.