Йожен Сю - Скитникът евреин

Господарката на покойния Господин, вбесена от неуместните хвалби, с които файтонджията обсипваше Сърдитко, каза на сирачетата:

— Ей сега ще ви заведа при роднината ви. Почакайте малко в каретата — и тя отиде до вратичката и позвъни.

Показа се някаква жена в калугерски дрехи, на която госпожа Гривоа съобщи:

— Водя ви двете момичета. Според заповедта на отец д’Егрини и на княгинята, те веднага трябва да бъдат разделени, занапред ги настанете в отделни килии и ги дръжте много строго. Чухте ли, сестро? Много строго, в отделни килии и на диета за непокаяните.

— Ще кажа на настоятелката и тя ще изпълни всичко — каза калугерката и се поклони.

— Идвате ли, скъпи госпожици? — подвикна госпожа Гривоа на двете момичета, които тайно помилваха Сърдитко от благодарност за верността му, която много ги трогна. — Ще ви заведа при вашата роднина и след половин час ще дойда да ви взема. Файтонджия, задръж кучето.

На слизане от каретата Роз и Бланш се загледаха в Сърдитко и не видяха калугерката, която, впрочем, наполовина бе скрита зад вратата. Забелязаха я едва когато тя ги хвана за ръце. Те прекрачиха прага и вратата след тях се затвори.

Когато госпожа Гривоа се убеди, че сирачетата се намират зад стените на манастира, каза на файтонджията да излезе от двора и да я чака пред външната порта. Той я послуша.

Сърдитко хукна след Роз и Бланш към малката градинска вратичка. Тогава госпожа Гривоа каза на един висок човек, който пазеше външната порта:

— Никола, ще ти дам десет франка, ако убиеш онова куче пред мен…

Никола повдигна глава, огледа широките гърди на едрото куче и отвърна:

— Не е лесна работа да се убие такова голямо куче, госпожо.

— Двадесет франка ще ти дам… Но пред очите ми…

— Ще трябва пушка, а аз имам само един железен прът.

— Достатъчен е. С един удар ще го свалиш.

— Ще опитам, госпожо, но не ми се вярва да успея…

И Никола отиде да вземе пръта.

— Ех, да имах сила! — изсъска госпожа Гривоа.

Портиерът се върна с оръжието си в ръка и се доближи дебнешком до Сърдитко, който още стоеше пред вратата.

— Ела тук, куче, ела тук — каза Никола, като потупваше коленете си с лявата ръка, а дясната държеше зад гърба си.

Сърдитко стана, огледа внимателно Никола, сетне по походката на портиера се досети, че му крои нещо лошо и с един скок се отдалечи. Заобиколи неприятеля си, видя каква е работата и се отдръпна настрана.

— Усети ме — каза Никола, — пази се дяволът. Няма да допусне човек до себе си. Невъзможно е.

— За нищо не те бива! — каза госпожа Гривоа побесняла и хвърли пет франка на Никола. — Поне го изгони оттук.

— Това ще бъде по-лесно, отколкото да го убия, госпожо.

И наистина, Сърдитко явно разбра, че откритата борба е безполезна и затова, когато го подгониха, излезе от двора и отиде на улицата. Но щом се намери на неутрална територия, заплахите на Никола останаха без резултат — кучето се отдалечи от вратата само толкова, колкото да не го стигне прътът. А госпожа Гривоа, побесняла от ярост, отново се качи в каретата, където се намираше бездиханното тяло на Господин. С гняв и безсилие тя видя как Сърдитко ляга на няколко крачки от външната врата, която Никола затвори след безполезните си заплахи.

Сибирското куче с вродената си способност беше уверено, че ще намери пътя към улица „Brise-Miche“ и чакаше сирачетата.

И така, двете сестри попаднаха в манастира „Света Богородица“, който се намираше съвсем близо до лудницата, където бе затворена Адриана Кардовил.

Сега ще отведем читателя при жената на Дагоберт. Тя очакваше с ужасни терзания завръщането на мъжа си, който щеше да й иска обяснение за изчезването на дъщерите на маршал Симон.

Момичетата още не бяха напуснали къщата, когато Франциска коленичи и започна страстно да се моли. Дълго потисканите й сълзи бликнаха. Макар да бе искрено убедена, че с изпращането на момичетата в манастир изпълнява християнския си дълг, тя очакваше с ужас завръщането на мъжа си. Въпреки, че бе заслепена от богопочитанието си, тя знаеше, че Дагоберт ще има основание да я кори и да се ядосва. А при тези обстоятелства нещастната майка трябваше да му съобщи и за арестуването на Агрикол. Франциска се ослушваше и разтреперваше при всеки шум по стълбището. После отново коленичеше и започваше да се моли на Бога да й даде сили, та да понесе новите тежки изпитания.

Най-сетне навън се чуха стъпки. Това беше Дагоберт. Тя веднага седна, избърса очите си, взе някакво ръкоделие и се престори, че шие, но ръцете й така трепереха, че не можеше да държи иглата.