Йожен Сю - Скитникът евреин

— Вашето куче го уби, но…

— Извинете, госпожо, но ние не сме виновни! — извика Роз.

— Вашето куче първо ухапа Сърдитко — каза плахо Бланш.

Страхът, изписан по лицата на сирачетата, стресна госпожа Гривоа. Тя се досети какви лоши последствия може да има неблагоразумният й гняв. Не биваше да си отмъщава сега, трябваше да се въздържи, за да не събуди недоверие в дъщерите на маршал Симон. Но за да не смени внезапно състоянието си, тя продължи да хвърля гневни погледи към момичетата. После ядът й видимо започна да намалява и бе заместен от горчива скръб. Накрая госпожа Гривоа закри лицето си с ръце, въздъхна тежко и се престори, че плаче.

— Горката жена — каза Роз на Бланш, — плаче. Сигурно е обичала кучето си, както ние обичаме Сърдитко…

— Да — отвърна Бланш. — И ние много плакахме, когато умря нашият стар Смешльо…

След малко госпожа Гривоа повдигна глава, избърса очи и каза нажалено:

— Извинете, госпожици. От отчаяние и скръб не можах да се въздържа. Толкова обичах това клето кученце. От шест години насам не съм се разделяла с него.

— Много ни е мъчно, госпожо, че ви сполетя такова нещастие — поде Роза. — Но най-много съжаляваме, че злото не може да се поправи…

— Преди малко казах на сестра си, че ни е най-мъчно за вас. И ние имахме един стар кон, който ни доведе от Сибир и за когото много плакахме.

— Да забравим това, скъпи госпожици. Аз съм виновна, не трябваше да го вземам със себе си… Но то много тъгуваше, когато го оставях само. Вие ме разбирате. Когато човек има добро сърце, той жали и хората, и животните. Затова ви моля да простите невъздържаността ми.

— Не мислете повече за това, госпожо. Мъчно ни е, като ви гледаме толкова отчаяна.

— Ще ми мине, скъпи госпожици, ще ми мине. А радостта на вашата роднина от срещата с вас, ще ме утеши. Тя ще бъде толкова щастлива! Вие сте толкова хубави! А тази изумителна прилика ви прави още по-мили.

— Ласкаете ни, госпожо.

— Съвсем не. Сигурна съм, че характерът ви не се отличава от нежните ви личица и че си приличате и по нрав.

— Това е естествено, госпожо — каза Роз. — Откакто сме се родили, не сме се делили нито за миг и денем, и нощем. Затова и характерът ни е еднакъв.

— Така ли, скъпи госпожици, никога ли не сте се разделяли?

— Никога, госпожо.

Двете сестри си стиснаха ръцете и си размениха по една признателна усмивка.

— Колко ли нещастни бихте били, ако ви разделят?

— О, това е невъзможно, госпожо — каза Роз усмихната.

— Защо да е невъзможно?

— На кой ще му даде сърце да ни раздели?

— Разбира се, госпожици, би трябвало да е много коравосърдечен.

— Не, госпожо — каза Бланш, — дори и най-лошите хора не биха посмели да ни разделят.

— Би било добре, скъпи госпожици. Но защо мислите така?

— Защото много ще ни наскърбят.

— Защото ще умрем от тази раздяла…

— Горките дечица…

— Преди три месеца ни арестуваха. Управителят на затвора беше много строг човек, но когато ни видя, каза: „Да разделиш тези две деца, означава да ги убиеш…“ И така останахме заедно и бяхме щастливи, доколкото може да бъдеш щастлив в затвора.

— Това показва, че вие имате добри сърца и че онзи, който е усетил щастието ви да бъдете заедно, също има добро сърце.

Каретата спря. Файтонджията извика:

— Отворете вратата!

— Ето, че пристигнахме при вашата роднина — каза госпожа Гривоа.

Двете крила на портата се отвориха и каретата се заклатушка по пясъка на един двор. Госпожа Гривоа повдигна завеската и видя широко оградено място, препречено по дължина от една висока стена, в средата на която се издигаше във вид на арка козирка, положена върху гипсови колони. Под козирката имаше малка врата. Зад стената се виждаше покривът и фронтонът на голяма сграда от дялан камък. В сравнение с къщата на „Brise-Miche“, тя приличаше на дворец. Затова Бланш каза учудено на госпожа Гривоа:

— Боже мой, каква красива къща!

— Това е нищо. Ще видите какво представлява вътре.

Файтонджията отвори вратичката на каретата. Как се ядоса госпожа Гривоа и колко се изненадаха момичетата, когато видяха Сърдитко. Той бе тичал след каретата с щръкнали уши и развята опашка. Кучето стоеше, сякаш бе забравило за престъпленията си и чакаше похвала за неотстъпната вярност.

— Как! — извика госпожата, обзета от нов пристъп на скръб и ярост. — Това отвратително животно е вървяло след нас.

— Добро куче, госпожо — отвърна файтонджията. — Не изостана от конете ми, сякаш е научено на това. Яко е, с двама души може да се пребори. Я, какви гърди има!