Йожен Сю - Скитникът евреин

— За цяла седмица, боже мой… — възкликна жената на Дагоберт. — Сега ми е толкова тежко, имам огромна нужда да се изповядам още днес — сетне се обърна към сирачетата: — Господ чу молитвите ми, мили госпожици, и още днес ще мога да се посъветвам с един добър и свят човек за голямата опасност, в която се намирате, без сами да знаете това. Клети мои, вие сте тъй невинни и тъй грешни, макар да не сте виновни! Ех, само Бог знае, че сърцето ми страда за вас така, както и за сина ми…

Роз и Бланш се погледнаха смаяни, без да разбират защо жената на Дагоберт толкова се страхува за душите им.

Сетне Франциска се обърна към младата шивачка.

— Гърбаво, ще трябва да ми сториш още една добрина.

— Кажи, госпожо Франциска.

— За да отиде в Шартър, мъжът ми взе цялата седмична заплата на Агрикол. Вкъщи нямаме други пари. Сигурна съм, че синът ми не е заделил нито су за себе си, а в затвора може да му потрябва нещо… Ще вземеш чашата и сребърните прибори, двата чаршафа, които останаха и копринения шал, който Агрикол ми подари на празника и ще занесеш всичко в заложната къща. Аз ще се опитам да разбера къде точно е затворен синът ми и ще му изпратя част от парите, които ще донесеш, а останалото ще бъде за нас, докато се върне мъжът ми… Какво ли ще правим, когато се върне? Какъв удар за него! Не стига това, ами и сиромашията… Синът ми го няма, а аз вече не виждам. Боже, Господи — извика нещастната майка със съкрушено сърце, — защо ме наказваш така? Направих всичко, на което съм способна, за да заслужа милостта ти ако не за мен, поне за близките ми — но тя веднага се разкая за думите си и продължи: — Не, не, мили Боже, аз трябва да приема всичко, което ми изпращаш. Прости ми, че се оплаквам и накажи само мен.

— Смелост, госпожо Франциска — рече Гърбавото. — Агрикол е невинен, няма да го държат дълго.

— Мисля, че ще изгубиш много време, докато отидеш до заложната къща.

— Изгубеното ще наваксам през нощта, госпожо Франциска. Бих ли могла да заспя, като зная, че си толкова разтревожена.

— Но ще гориш свещи…

— Бъди спокойна, госпожо Франциска, работата ми е напреднала — излъга момичето.

— Прегърни ме — каза жената на Дагоберт с насълзени очи. — Няма по-добро същество от теб на света.

Франциска бързо излезе. Роз и Бланш останаха насаме с Гърбавото — най-сетне бе настъпил и техният час.

Жената на Дагоберт се отправи бързешком към църквата „Сен-Мари“, където я очакваше изповедникът й.

През този мъглив и снежен зимен ден видът на църквата „Сен-Мари“ беше доста мрачен. На двора Франциска се загледа в едно тъжно зрелище. Един свещеник мърмореше нещо под носа си и двама-трима окаляни певци с опръскани стихари разсеяно и безчувствено пееха заупокой над един дървен сиромашки ковчег, придружаван само от двама души — разплакани и дрипави старец и дете. Портиерът и продавачът на свещи, ядосани от безпокойството заради това сиромашко погребение, не бяха облекли подходящи дрехи и с нетърпение очакваха края на обреда. Най-сетне няколко пръски светена вода капнаха върху ковчега, свещеникът подаде ръсилото на прислужника и си отиде.

Тогава се разигра една от онези сцени, които бяха неизбежно следствие от позорната и светотатствена търговия, една от онези непристойни сцени, често съпровождащи погребението на бедняк, който не може да плати нито за свещи, нито за литургия, нито за музика.

Старецът посегна да вземе ръсилото от прислужника.

— На̀ и по-бързо — каза той като топлеше пръстите си с дъх.

Скръбта на стареца беше дълбока, а изтощението му — крайно. Той постоя неподвижен, стиснал в разтрепераната си ръка ръсилото. В ковчега лежеше дъщеря му — майката на дрипавото дете, което стоеше до нея и плачеше. Сърцето на стареца се късаше, като гледаше това последно сбогуване. Стоеше прикован и конвулсивни хлипания напираха в гърлото му.

— Хайде, побързайте! — грубо рече прислужникът. — Нямаме намерение да спим тук.

Старецът побърза. Направи кръст над ковчега и подаде ръсилото на внучето си. Тъй като всичко това доста се проточи, прислужникът измъкна ръсилото от ръцете на детето, смигна на гробарите да вдигнат ковчега и те го послушаха.

— Ама че егоист! — каза портиерът на приятеля си, щом стигнаха хранилището. — Време не остана да хапнем и да се облечем тържествено за богаташкото погребение… Ето ти мъртвец, който заплаща труда… Хайде да се издокараме!

— С всичко ще се накичим, че да ни забележи опечалената — каза лукаво продавачът на свещи.