Йожен Сю - Скитникът евреин

Има ли лек за това плачевно положение? Мислим, че има.

Най-малката гаранция, която изисква законът, е петстотин франка. Те представляват средната шестмесечна печалба на един трудолюбив работник. Ако има жена и две деца (това също е едно средно обременено семейство), явно не ще има физическата възможност да спести такава сума. И така, да се искат от него тези петстотин франка, за да бъде пуснат на свобода и да изхранва челядта си, е все едно да бъде оставен в затвора — т.е., той отново не е в състояние да се възползува от привилегията, че е свободен. Няма ли да бъде по-справедливо и по-човеколюбиво, ако в случаите, когато е допустима гаранция (и когато честността на обвиняемия се освидетелствува почтено), да се приема НРАВСТВЕН ЗАЛОГ от онези, чиято сиромашия не им позволява да дадат материален залог и които нямат друг капитал, освен честността и труда си? Тогава нека се приема тяхната дума на почтени хора, че ще се явят в съда в определения ден. Няма ли да бъде по-нравствено и по-възвишено, особено в днешно време, по този начин да се повиши цената на клетвата, да се издигне човекът в собствените си очи и неговата дума да се смята за достатъчна гаранция? Бихте ли възразили на това предложение, бихте ли го определили като мечта или като нещо невъзможно и по този начин да потъпчем окончателно човешкото достойнство? Тогава ще попитаме дали някога сте виждали военнопленници, които да престъпят честната си дума и клетвата си? Нима всички те не са синове на простия народ?

Без да преувеличаваме силата на клетвата сред трудолюбивите, честни и бедни прослойки на обществото, ние сме уверени, че задължението, което се поема от обвиняемия да се яви в съда в определения ден, винаги ще се изпълнява не просто добросъвестно, но и с дълбока признателност, защото благодарение на снизходителността на закона, семейството му няма да пострада от неговото отсъствие. От друга страна, Франция трябва да се гордее с истината, че нейните съдии, възнаградени толкова бедно колкото и войската, са тъй сведущи, честни, човеколюбиви и независими. Те вършат своето полезно и благородно дело. Повече от всеки друг знаят и умеят да съчувствуват на бедите и огромните несгоди на трудовите прослойки от обществото, с които често влизат в контакт. Едва ли ще се наруши законодателството, ако на съдиите се предостави правото да преценят в кои случаи може да се приеме нравствен залог — единственият, който е в състояние да даде честният беден човек.

И накрая, нима онези, които създават законите и ни управляват имат толкова лошо мнение за народа, че да отхвърлят предложеното от нас покровителство на честността. Не е ли възможно поне да се поиска минималната сума на гаранцията да бъде толкова ниска, че да стане достъпна за хората, които имат нужда от свободата заради прехраната на близките си? Това може да бъде средната месечна заплата на един работник, например, от осемдесет франка, което едва ли ще облекчи особено положението им, но чрез приятели, чрез заложната къща, чрез аванс от работодателя тези пари могат да бъдат събрани и да спасят от бедствие много семейства.

А сега, нека се върнем при семейството на Дагоберт, което бе изпаднало в трагично положение, след като Агрикол попадна в предварителния арест.

Колкото повече мислеше Франциска, толкова повече се отчайваше, защото заедно с дъщерите на генерал Симон, четирима души оставаха без никакви средства. Но всъщност любящата майка се тревожеше не за собствената си участ, а за скръбта, потиснала сина й, който ще страда заради тяхната безизходица.

В това време на вратата се почука:

— Кой е? — попита Франциска.

— Аз съм, госпожо Франциска… Дядо Лорио.

— Влез.

Бояджията, който беше и портиер, застана на вратата. Сега ръцете му бяха не зелени, а теменуженосини.

— Прислужникът на църквата „Сен-Мари“ донесе това писмо от отец Дюбоа и поръча веднага да ви го предам, защото било много важно…

— Писмо от изповедника ми? — изненада се Франциска. — Благодаря, дядо Лорио.

— Не искаш ли нещо, госпожо Франциска?

— Не, дядо Лорио.

— Останете си със здраве — и бояджията излезе.

— Ще ми прочетеш ли писмото, Гърбаво? — каза доста разтревожена Франциска.

— Да, госпожо.

И младото момиче прочете следното:

„Драга госпожо Балдуин,

Обикновено ви изповядвам всеки вторник и всяка събота, но този път няма да бъда свободен нито във вторник, нито в събота. Впрочем, елате рано тази сутрин, ако не искате за цяла седмица да останете без тайнството на покаянието.“