Йожен Сю - Скитникът евреин

— Какво ти става?

— Добре, че когато бяхме в затвора, не ни отделиха… Но ако случайно ни разделят от Дагоберт, оставаме без средства в този голям град…

Момичетата замълчаха. Лицата им побледняха и след кратко мълчание Роз изправи глава:

— Боже мой! — каза тя през сълзи. — Защо сърцето ми се изпълва със скръб, като че ли това нещастие ще ни сполети…

— И аз предчувствувам това. И какво ще правим тогава?

— Бланш, остави тези черни мисли. Нали сме у Дагоберт, сред добри хора.

— Може и за добро да е… Тази бедна къща ще ни се стори още по-добра, защото ще ни запази от всичките ни страхове. А когато започнем да работим и се уверим, че не тежим на никого… Какво ще ни е необходимо, докато дойде баща ни?

— Нищо… Но защо ни дойде тази мисъл?

— Дали ще намерим тук приятели, които ни обичат? Откъде ни хрумна, че ще останем самички в Париж! Не е възможно да ни сполети такова нещастие, нали?

— Не е възможно — отвърна Роз. — Така щяхме да отговорим и един ден, преди да убият Смешльо в онова немско село. Нали си имаме Дагоберт, който ни закриля, от какво тогава да се боим? Спомни си, че два дни след онзи случай бяхме арестувани и затворени в Лайпциг.

— Ох, сестро, не говори… Страх ме е…

Двете сирачета мило се прегърнаха, въпреки че страхът не ги бе напуснал. Безпокойството, което изпитваха, бе наистина дълбоко, странно и необяснимо като тъмните предчувствия, които ни заплашват, без да знаем защо. А също и като зловещите провидения, които често хвърлят злокобна светлина върху тайнствените дълбочини на бъдещето.

Странни и необясними предчувствия, които се забравят в мига, в който се усетят, но които по-късно, когато се осъществяват, се появяват непрекъснато в ума ни с цялата си ужасна фаталност.

Дъщерите на маршал Симон още страдаха от мислите, които бе възбудил този разговор между тях, когато госпожа Дагоберт слезе от стаята на сина си и влезе при тях с променено от болка лице.

Когато Франциска влезе в стаята, лицето й беше толкова променено, че Роз възкликна:

— Боже мой, какво ви е, госпожо?

— Уви, скъпи госпожици, не мога повече да крия от вас — рече Франциска и сълзите й закапаха. — Не съм виждала сина си от вчера, чаках го да дойде за вечеря, както винаги, но го няма. Не исках да разстройвам и вас. От десет години насам никога не си е лягал преди да ме прегърне. Чаках го до късно през нощта пред вратата, ослушвах се, дано чуя стъпките му, но все не идваше и най-сетне задрямах на сламеника. Сега проверих дали не се е върнал тази заран, както се надявах…

— И дошъл ли си е, госпожо?

— Не! — каза нещастната майка, бършейки очите си.

Роз и Бланш неспокойно се спогледаха, обладани от една и съща мисъл: ако Агрикол не се върне, как ще живее това семейство и в такъв случай те няма ли да се превърнат в двойно по-тежко бреме за него?

— Не, не, той знае какви тревоги ще ми причини и би се върнал дори посред нощ… Сигурно нещо лошо му се е случило. Може да е станала злополука в ковачницата, може да се е наранил, какъвто е напорист в работата си… Ах, горкото ми дете. Не ми стигат грижите с него, ами и онова нещастно момиче, което живее отгоре.

— Какво се е случило, госпожо?

— След като ходих в стаята на сина си, се отбих при нея да споделя мъката си, защото тя ми е почти като дете, но не я намерих в стаичката й. Едва се съмваше, а леглото й не беше докосвано… Къде ли е отишла толкова рано? Та тя изобщо не излиза…

Роз и Бланш отново се спогледаха неспокойно, защото много се надяваха, че Гърбавото ще им помогне да осъществят решението си. За щастие всички се успокоиха веднага, защото след двукратно тихичко почукване на вратата чуха гласа й.

— Мога ли да вляза, госпожо Франциска?

Роз и Бланш едновременно се втурнаха към вратата и й отвориха.

Валеше сняг от вечерта. Тънката рокличка на младата шивачка, тясното й памучно шалче и черната тюлена шапка, която покриваше кестенявата й коса и засенчваше бледото, мило личице, бяха вир-вода. От студа белите й сухи ръце бяха посинели. По блясъка на сините й очи, които обикновено гледаха кротко и боязливо, можеше да се съди, че това клето, плахо и слабо същество бе проявило огромна решителност в някакво извънредно обстоятелство.

— Боже мой, къде беше, Гърбаво? — попита Франциска. — Преди малко ходих да видя дали не се е върнал синът ми, отворих вратата ти и много се изненадах, че не те намерих. Къде си била толкова рано?